Професор д.ист.н. Светлозар Елдъров от Института за балканистика при БАН е роден в Пловдив през 1956 г. в семейство на учителка и офицер с родови корени в македоно-одринското революционно движение и църковно-училищното дело на Българската уния. Завършва Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1980 г. Научната си кариера започва в Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия. През 1990-1992 г. специализира църковно-исторически науки в Рим. Член на Македонския научен институт, Тракийския научен институт и Военноисторическата комисия. Участва в редколегиите на сп. „Македонски преглед“, „Военноисторически сборник“, „Балкани“ и „Един завет“. Автор на монографии, студии, статии и научнопопулярни публикации по историята на България и Балканите през ХІХ-ХХ век, националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, българската военна и църковна история, българо-хърватските взаимоотношения и др.
– Проф. Елдъров, тази година отбелязваме 140 години от Априлското въстание. Като че ли кръглата годишнина сякаш не беше почетена както подобава. Как си обяснявате това?
– Природата не се е показала щедра към България, когато е дарявала подземните богатства. По българските земи няма нефтените кладенци на Близкия Изток, диамантените залежи на Южна Африка или газовите находища на Сибир. На световния стопански атлас мястото на страната ни изглежда пусто и невзрачно.
Ако обаче някой си направи труда да картографира всички места, на които през хилядолетната история по нашите земи се е творяла история и се е създавала култура, България ще се окаже сред водещите европейски страни. Много селища, които иначе трябва да се търсят с лупа, на историческия атлас ще изглеждат като метрополии, а територията, на която се е създавала, утвърждавала и отстоявала българската държавност, ще бъде плътно наситена с история.
Затова тъкмо историята със своето материално и духовно наследство е нашето най-голямо богатство. За съжаление и днес то все още не е нито старателно изследвано, нито грижливо съхранявано, нито добре експлоатирано. Други страни и народи, с богати природни ресурси, но с бедно историческо минало, сигурно биха платили милиарди, за да притежават подобно скъпоценно находище на история от най-чиста проба.
Някои пък, като нямат своя автентична история, присвояват чуждо историческо наследство. Трябва много добре да си даваме сметка, че културно-историческото наследство е извор на духовна енергия. Навлизаме в свят, в който борбата за утвърждаването и отстояването на националните идентичности ще бъде също толкова важна и значима, колкото конкуренцията за разкриването и експлоатирането на нови енергийни източници. Само че националната идентичност не се развива и утвърждава с чужди инвестиции, а с държавна подкрепа.
Априлското въстание, като най-висок връх срещу османското потисничество и като прелюдия към българската свобода, е крайъгълен камък на нашата идентичност. Така си обяснявам и вашия въпрос – очевидно някои политици и държавници все още не са разбрали стратегическото значение на културно-историческото наследство и националната идентичност за настоящето и бъдещето на България.
– През последните години се забелязва тенденция към пренаписване на българската история в учебниците в духа на „политическата коректност“, особено що се отнася за епохата на Българското възраждане. Смятате ли, че това е случайно или се дължи на външни фактори?
– В историята на всеки народ има една епоха, която е извор на гордост и самочувствие. От там той черпи сили за настоящето, там намира упование за бъдещето. Такава епоха за българския народ е Възраждането.
Българското възраждане роди българската нация, тогава се формира националната душа, тогава се положиха основите на българския национален пантеон. Да се преиначава или отрича тази епоха, означава да се бърка дълбоко и с мръсни ръце в най-святото национално пространство. В това отношение е добре да се знае, че не сме ние, българите, единствената цел на опитите да се преиначи и отрече значението на нацията и националното. Смятам обаче, че този проект за политическо инженерство, който набра сила в последния четвърт век, няма да устои на сблъсъка с реалността.
Видя се вече, че европейските нации една след друга излизат от наркозата на фалшивите идеологии и се опълчват срещу самодоволните и арогантни елити, които си позволяват да игнорират мнението на мнозинството, въпреки че много обичат да говорят от негово име. И у нас гражданското общество се противопостави на опитите за манипулация с учебниците по история. Това дава повод за оптимизъм.
Патриотизмът като синоним на демокрация, активна гражданска позиция и елемент на гражданското общество – това са уроците на Българското възраждане и те трябва да се изучават в българското училище.
– Преди няколко години у нас беше публикувана книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание: Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821–1922“. Смятате ли, че с подобни книги се легитимират антибългарски тези?
– Опитите за подмяна на истината с лъжа продължават и в наше време и по същество са нова, не по-малко цинична и отблъскваща гавра с паметта и честта на жертвите на тираничния режим от епохата на Османската империя. Точно такава е книгата на Джъстин Маккарти. Публикувана през 2010 г. от Университетското издателство на СУ „Св. Климент Охридски“, тя безцеремонно и безогледно преобръща фактите, така че насилниците накрая се превръщат в жертви, а жертвите в насилници. Появата на тази книга у нас беше представено като „споделяне на историята“. Щеше наистина да бъде такова, ако едновременно с нея и книгата на професор Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ беше публикувана на турски в Турция.
В тази измамническа пропагандна кампания се вписа и тезата, че Балканската война била завоевателна и едва ли не геноцидна спрямо турците. За съжаление тези гласове прозвучаха в България, при това на политическо равнище, точно когато чествахме 100-годишнината на Балканската война, която българският народ в онази епоха спонтанно нарече „Освободителна“.
– Проф. Елдъров, през последните години обект на Вашия научен интерес стана и историята на българо-хърватските отношения. Бихте ли споделили впечатленията си от споделеното минало на двата народа?
– Институтът за балканистика при БАН, в който работя, развива активни научни контакти с институти на Хърватската академия на науките и изкуствата. Един от изследователските проекти ръководя аз.
Това даде възможност на всички колеги, които участваме в това научно сътрудничество, да проучваме хърватски библиотеки и архивохранилища. Досега сме организирали една дузина българо-хърватски научни конференции при разменено гостуване, чиито сборници винаги се отпечатват. Вече се натрупа цяла същинска енциклопедия на българо-хърватските политически, стопански и културни връзки през вековете.
Последната научна проява на Института за балканистика беше „Юбилейната седмица в чест на 200-годишнината от рождението и 110-годишнината от смъртта на епископ Йосип Юрай Щросмайер“, организирана на 9-14 февруари 2015 г., която включваше изложби, концерти, конференции и други събития. Сборникът с докладите от този форум вече е публикуван и в началото на април т.г. имахме възможност да го представим в Джаково и Осиек, катедралните градове на епископ Щросмайер.
Впечатлен съм от горещия прием, с който хърватите ни посрещнаха, от тяхното внимание към българските учени, от желанието им да научат повече за българо-хърватските взаимоотношения през вековете. Очевидно щросмайеровата симпатия към българите, дала живот на сборника „Български народни песни“ на братята Димитър и Константин Миладинови през 1861 г. и на много други инициативи в полза на българския народ, дълбоко е вкоренена в сърцата и душите на неговите сънародници, щом успяхме да я почувстваме и днес.
