Берковица засега не е включена в маршрутите нито на вътрешния, нито на международния туризъм, но има статут на национален курорт, присъден ѝ през 80-те години на миналия век. Защото има уникални природни дадености – средногодишна температура от 11,2 градуса, при 10 за Банско, защита от северни ветрове, цели 5 месеца в годината сняг и пр. По влажност на въздуха – 60 – 70 процента, пък е равна с прочутия чешки курорт Карлови вари. Това е най-добрият климат за лечение на белодробни болести. И ако българсикят турист иска да види един стар български град, който пази още следите от възрожденското си минало, трябва да дойде в Берковица.
Много пластове има историята на този град. Селище на същото място е имало още през третото хилядолетие преди новата ера. Следи от римско укрепление на хълма „Калето” говорят за римската история на града. Градът е един от малкото у нас, който има планировката на улиците си от Средновековието. Той никога не се е местил в никаква посока, стои си все на същото място – около река Берковска. Известно е възхищението на цар Фердинанд от природата на Берковица. Той си харесал хълма „Калето” и го поискал от местните първенци, за да си построи на него дворец. Те обаче му отказали, отчитайки значението на мястото в историята на града. Повече от век след това то наистина е на път да се превърне в част от историята – общината има проект за превръщането му в туристически обект под името „Римска Берковица”.
Градът има 3200 къщи, много от които са от времето преди Освобождението и вече са необитаеми. Но в 140 такива домове още живеят хора – 3-то, 4-то поколение на строителите им. 50 от сградите са обявени за паметници на културата.
В Берковица туристът спира в центъра до часовниковата кула. Медният звън от нейната камбана отмерва времето от 1762 година досега. Посторена е от неизвестни майстори от камък и дървени пояси. Заедно с островръхата шапка на кулата височината ѝ е 21,42 метра. Във втората част на кулата се намира часовников механизъм, изработен от бесарабски българи и доставен по Дунав до Видин. На върха на кулата има полумесец, но през 1877 година руски войник от частта, която освобождава града, прибавя и православен кръст. Кулата е била посторена тогава, когато Берковица е бил оживен занаятчийски център. Майсторите трябвало да знаят кога да отварят и затварят работилниците и дюкяните. През 1869 година в града е имало 312 дюкяна на занаятчии, 31 кръчми, 15 хана.
Близо до часовниковата кула се намира църквата „Рождество на Пресвета Богородица”. Камбанарията и има оригинална конструкция и е отделена от храма, който е вкопан на 80 см в земята. Външните стени на храма са украсени с изображения на птици и животни, между които и лами. Според запазен надпис е изградена е през 1843 година. Има интересен иконостас, дело на самоковеца Стойчо Фандъков, а иконите вътре са дължим на на Димитър Зограф и са едни от ценните твобри на българската възрожденска живопис. Храмът разполага със златно евангелие, което се пази в банков сейф.
От старата църква туристът лесно ситга до другата забележителност на Берковица – къщата-музей на Иван Вазов. Любопитно е, че след Освобождението младият Иван Вазов е бил назначен за председател на окръжния съд в града. София тогава още не е била съдебен район. Вазов заживява в Ипеклийската къща, сторена от богат турчин много преди Освобождението.
Сградата носи белезите на българската възрожденска архитектура. Вътре е изпълнена със стаи с килери и долапи, с резбарски тавани и баня, палена със стенна печка. В тази къща Вазов е срещал своите герои – типове, с които той е имал работа в съда. Съдели са се за обиди, за откраднати животни, за ухапване от куче на съсед и т.н. Тук Вазов пише поемата си „Грамада” по действителен случай от близко село, стихотворенията „На Ком”, „Малини”, „На детето”. Тук съчинява и комичната история на Митрофан и Дормидолски. Главният му герой е бил негов колага от съда и хазяин, но заради историята дълго време са били скарани. В Берковица Вазов пише и „Зихра”, в която пресъздава образа на своята домашна помощница Пеша. Къщата на покръстената туркиня Пеша е била близо до тази на Вазов, но отдавна е разрушена.
Разходката из Берковица може да продължи до новата църква – „Свети Николай Чудотворец”. Строена е през 1871 година, а след Освобождението е достроявана с купол. Издигната е от дебърски майстори, а иконите и също са дело на творци от самоковската художествена школа.
Сбогуването с града на старото време може да завърши с глътка чиста планинска вода от чешмата, която се намира зад часовниковата кула. Наречена е „Малинарката”, защото на нея от берковски мрамор е изобразена девойка, която седи с кошница, пълна с малини. На мрамора е издялан и стихът на Вазов от стихотворението му „Малини” – „Чакай, момне, стой да зърна, тия очи сини, твойта кошница е пълна с алени малини…”
