Никола Крумов е автор на три книги, изпълнени с куп истории от панелните блокове, както сам ги описва. "Междупанелни войни", "Малка каменна топка" и "Дневник от панелните блокове" може да ви остави без дъх от смях, но и да напълни очите ви със сълзи. Себе си един от най-забавните разказвачи на България описва така: "Аз съм Никола Крумов – на трийсет и няколко години от северозападните села. Приятелите се обръщат към мен с „Кольо“, а любимата с „ще те убия“. На нашата улица в село съм четвъртият най-умен човек (ако броим животните съм шести). Много хора са ми казвали, че външно приличам на Джордж Клуни, но без лицето и тялото. Вътрешно приличам на елен. Обичам да се забавлявам на маса с моите хора, а после вкъщи да ми се карат".
– Г-н Крумов, книгите ви станаха изключително популярни. Известен сте, а не се афиширате, защо? Дори снимка не искахте да сложим на интервюто?
– Не ми се залепя по телевизиите – нито съм интересен, нито имам какво ново да кажа… каквото съм имал го пише в книгите ми. Аз съм от народа и не се отличавам от другите хора, сиреч искам да се държат с мен така, както съм заслужил според тях, а не да градят мнение от жалкия телевизор. На моите представяния, който е искал, сме се запознали.
– Пишете за живота в панелните блокове, а човек трудно сдържа смеха си. Какъв е той?
– Скандален и абсурден – ей го, точно сега един господин добросъвестно е измел листата пред входа и още по-добронамерено ги е запалил. Целият блок е в бял гъст пушек – не се диша. Друг си кърти банята по Коледа – не чувам Юксел какво приказва. Жена му на същия пече почти развалена мазна скумрия на терасата. Над мен от половин час секат пън. Бабичката отляво чупи орехи, тази отдясно крещи на сина си пиянка. Някъде под нас разфасоват винкели, че утре ще остъкляват балкон. Домсъветът се е събрал да разследва кой е повръщал в пощенска кутия номер 24. И още и още…
– Родом сте от Северозападна България. Там ли живеете или само се вдъхновявате от хората от този край?
– Родом съм от там, но живея по североизтока. Вдъхновявам се отвсякъде. Все ми е тая кой откъде е, бял – черен, каква му е религията… Важното е да става за маса (сиреч да е свестен) и да мога да науча нещо ново от него.
– Какви хора са „пустиняците”?
– Разглежда се в два смисъла – човек, който има пустиня или такъв, който е пуст, празен, головодник, баласурник, врътоглав, ниел, кръжав… но всъщност нито една от тези думи не е пълно определение на пустиняка. Може да се използва и в одобрителна форма за див и забавен човек, а също и като обръщение към нежива материя, примерно „Еж па тоа пустиняк!” за чука, когато го изтървете. Всичко може да е пустиняк – даже жена Ви. Думата и смисълът, в който се използва, се разбират напълно само от западната страна на река Вит.
– Как пишете историите си, главният герой вие ли сте?
– Аз съм – кой друг!? Пиша по спомени или веднага след някоя случка, ако имам време.
– С какво друго се занимавате, освен с писане и „тормозене на котката Ивелина”?
– Колекционирам фолио за готвене.
– Имате вече издадени три книги. Пишете ли нова в момента?
– Да, ще излезе след една година.
– Какъв човек е българина и как празнува?
– Българинът е хубав човек – нищо му няма. Малко повече се оплакваме, но и в мърморенето намираме иронията. А в празнуването сме тесни специалисти, защото го правим ежедневно и без всякаква причина и смисъл, което е благородно. Седенето на маса е саможертва и надсмиване над кухото ежедневие.
– Ще се оправим ли и как „ще ги стигнем англичаните”?
– Ще се оправим. Ако ми позволите да перефразирам Джоан Роулинг: „Вали, вее, требва да се сее!”. Англичаните са най-трудни за стигане, но знае ли човек…
– Българинът пие ракия и яде кюфтета. Напоследък обаче залита по киноа и годжи бери?
– Всеки да пие и яде каквото му е на душа – мен не ме бърка. Аз примерно мога да изкарам цял живот на черва – чорба от черва, черва на скара, пълнени черва с кайма от магаре. Бира да има, а ракия също!
