Професор д. ист.н. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН е роден през 1956 г. в Пловдив в семейство на учителка и офицер с родови корени в македоно-одринското революционно движение и църковно-училищното дело на Българската уния. Завършва история в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1980 г. Научната си кариера започва в Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия. Специализира църковни науки в Папския източен институт в Рим през 1990 – 1991 г. Член е на Македонския научен институт, Тракийския научен институт, Българската асоциация по военна история, Военноисторическата комисия, Българското историческо дружество. Участва в редколегиите на списанията „Македонски преглед“, „Военноисторически сборник“ и „Балкани“. Автор е на много книги на историческа тематика.
– Проф. Елдъров, на 2 август се навършват 113 години от Илинденско-Преображенското въстание на българите в Македония и Одринска Тракия. Вие сте един от изследователите на това събитие. Как го е оценявала през годините историческата наука и какво днес съвременниците трябва да знаят за него?
– Когато едно историческо събитие се възпоменава не само на кръгли годишнини и юбилеи, това говори добре както за националната памет, така и за историческата наука. Затова ще си позволя да изтъкна, че българската историческа наука много добре е изследвала, изучила и популяризирала Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. като важен етап от борбите за национално освобождение и обединение. Разбира се, главната заслуга за това се пада на проф. Любомир Милетич, който записа спомените на мнозина ръководители и дейци на македоно-одринското революционно движение, и на Христо Силянов, който през 1933 г. публикува първия том на своя забележителен труд „Освободителните борби на Македония“, посветен именно на въстанието. След дълъг период на принудителна забрава, в края на 70-те и през 80-те години на миналото столетие българската историческа наука отново обърна лице към националните проблеми и тогава бяха издадени ценни документални сборници и други публикации, които възстановиха научната традиция. Бях щастлив да започна научната си кариера през 1981 г. като част от изследователски екип, който трябваше да напише военната история на Илинденско-Преображенското въстание. Този труд претърпя две издания и положи началото на много други научни разработки и публикации. Решителният скок между науката и популяризацията беше направен през 2003 г., когато заедно с други мои колеги участвахме в Националния комитет за честване на 100-годишнината на въстанието.
Тогава успяхме да осъществим отпечатването на поредица от книги на Военно издателство, серия документални филми на Българската национална телевизия и Военния телевизионен канал, редица научни конференции и други прояви. Радвам се, че оттогава интересът на обществеността и медиите към тази славна страница от националната ни история остана все така траен. Най-важното, което трябва да знаем за Илинденско-Преображенското въстание е, че то е най-масовото и продължително въстание в нашата нова и най-нова история, до голяма степен постигна своите стратегически цели и с право може да се смята като морална подготовка и своеобразна генерална репетиция за бляскавите български победи в Балканската война през 1912-1913 г.
– Проф. Елдъров, разкажете за нашите читатели как се стигна до въстанието през 1903 година?
– Берлинският конгрес през 1878 г. ревизира Санстефанския мирен договор и оставя македонските и тракийските българи под османско робство. Така за тях единственият възможен избор е да продължат борбата за национално освобождение и обединение, завещана като национална програма от епохата на Българското възраждане. Тук именно изпъква историческата мисия на Българската екзархия. Тя е живата връзка между две исторически епохи. Нейната най-важна заслуга е, че укрепва националното съзнание на македонските и тракийските българи и създава многобройна интелигенция в Македония и Одринска Тракия, здраво вкоренена в общобългарската култура и сплотена около екзархийското учителство и свещенство. От нейната среда излизат идеолозите, ръководителите и дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). В продължение на 10 години тя успява да промени бита, кръгозора и самочувствието на цяло поколение българи оттатък Рила, Родопите и Странджа. Вътрешната организация съзнателно установява такава система на нелегални институции, които дублират и подменят официалните османски учреждения. В началото на ХХ век българите в Македония и Одринско са само фиктивни поданици на султана, а действителни – на една държава в държавата.
Въпреки това въстанието от 1903 г. нямаше да бъде онова, което познаваме от историята, ако не съществуваше и друга организация, родена от същия национален импулс. Това е Македоно-одринската организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет, учредена през 1895 г. Най-важната заслуга на Върховния комитет, нейният ръководен орган, по чието название често, но не съвсем коректно се назовава цялата организация, е, че превъръща македоно-одринския въпрос в ежедневие на българските граждани, че не ги остави да се радват егоистично на добитата свобода и не им позволи да забравят, че техните сънародници в Македония и Одринско още страдат, че са под робство. Зад Вътрешната организация и Върховния комитет стоят Българските освободителни братства – тайната организация на офицерите от българската армия, скритата пружина на освободителната борба. Българските офицери участват в македоно-одринското революционно движение още от самото му начало, но се явяват организирано на историческата сцена през 1897 г. Само за информация да припомня, че през 1900-1901 г., т. е. в навечерието на въстанието, когато поручиците Борис Сарафов, Владислав Ковачев, Тома Давидов и други техни колеги от Българската армия оглавяват Върховния комитет и сътрудничат най-интензивно с Вътрешната организация, в братствата членуват около хиляда офицери на действителна служба или половината от целия ни офицерски корпус по онова време.
– Проф. Елдъров, казвате, че Илинденско-Преображенското въстание постига своите стратегически цели, но на практика автономията на Македония и Одринска Тракия през 1903 г. не беше осъществена. Как трябва да разбираме това противоречие?
– Човешките и материалните жертви при потушаването на въстанието дават основание на някои съвременници тогава и на отделни историци по-късно да отричат навременността и целесъобразността на Илинденско-Преображенското въстание. Дори и днес то продължава да бъде най-силният аргумент на поддръжниците на тезата за несъвместимостта на въоръжените и културните средства за борба, респективно за идейната непримиримост между Екзархията и революционните организации, за тактическите противоречия между Вътрешната организация и Върховния комитет. Някои дори са склонни и на по-крайни оценки в смисъл, че въстанието нанесло непоправими щети на екзархийското дело, от които то много трудно или никога вече не се възстановило.
Тази катастрофична картина донякъде произтича от все още преобладаващото в историографията мнение, че Илинденско-Преображенското въстание завършило с неуспех, тъй като – за разлика от Априлското въстание през 1876 г. – не извоювало свободата или поне автономията на Македония и Одринска Тракия, а и не подтикнало някоя външна сила, в случая България, да се притече на помощ. Целта на въстанието обаче, така, както я разбират стратезите и ръководителите на въстаническата армия, не е само политическа, но и екзистенциална – да спаси македонските и тракийските българи от физическо унищожение, да предпази българите в Османската империя от геноцид. В последните десетина години се опитвам да популяризирам тази научна теза, която почива на моя вече 35-годишен професионален опит и която се опира на достиженията на българската историография. В общия план и цел на въстанието, изработен от задграничния представител на ВМОРО в София Христо Матов с помощта на офицери от братствата, изрично е казано: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи”. Веднага след това, в точка трета на документа, авторите на стратегическото планиране се позовават на злощастната съдба на арменците в Мала Азия: „Додето арменците бяха страшни, арменският въпрос бе на маса; щом ги унищожиха, техният въпрос изгасна”. „Арменският синдром” не е цитиран случайно. Лидерите на революционните организации ясно са виждали онова, което днес убягва на мнозина историци – че през 1903 г. турската политика спрямо българското население в Македония и Одринска Тракия е в състояние на преход от ескалираща репресия към откровен геноцид. Статистиките разкриват една ясна ескалация на насилието, особено след Солунските атентати през пролетта на 1903 г., когато опожаряването на отделни села и избиването на десетки българи става обичайно ежедневие. Всичко това ясно говори не за контрачетнически мерки, а за пълзящ геноцид, който чака само удобния момент да се стовари върху българското население в Македония и Одринско. По всичко изглежда, че турските власти погрешно са изтълкували експериментите на някои дейци на Вътрешната организация с терористичните средства и методи като доказателство, че българите са възприели арменската тактика на индивидуалния терор. Най-прозорливите ръководители на организацията обаче не се оставят да бъдат заблудени.
Още първото изложение на Главния щаб на Битолския окръг, адресирано до великите сили, разкрива и разобличава тази нова тенденция на турската репресивна политика, насочена преди всичко срещу мирното население. Вместо да чакат да ги бият и унищожават постепенно и поотделно, като арменците в Мала Азия, през 1903 г. ръководителите на Вътрешната организация, Върховния комитет и офицерските братства респектират турските власти с повсеместно и масово въстание. Изобщо не може да се говори за военен неуспех, след като въстаническата армия дава около 1000 убити и ранени, а турската войска близо 6 000, или три пъти повече, отколкото са жертвите й в Гръцко-турската (Тесалийската) война през 1897 г. Жертвите от страна на невъоръженото българско население са около 5000 души, които сами по себе си са свидни и непрежалими загуби за техните семейства и за цялата българска общност, но все пак са несъизмерими с жертвите на арменците, изчислявани с десетки и стотици хиляди.
Точно затова Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. не е и не бива да бъде оценявано като напразна и безцелна саможертва. То не е безотговорна приумица на буйни глави, не е подклаждано отвън, не е износ на революция. Илинденско-Преображенското въстание е естествено, закономерно и неизбежно продължение на борбата за национално освобождение от епохата на Българското възраждане. То е осъзнат граждански дълг и национална саможертва за цялото българско общество, независимо от политическите граници, които тогава го разделят. Тук е уместно да цитирам думите на задграничните представители на ВМОРО по повод въстанието. В края на 1903 г. д-р Христо Матов заявява: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно, то засили международната намеса и разшири реформите, а с това направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим нашите крачки, които неминуемо ще последват“. По-малословен, но не по-малко категоричен е и д-р Христо Татарчев:
„Революция без кланета не може“!
Илинденско-Преображенското въстание показа на Османската империя цялата мощ на революционните организации на македонските и тракийските българи и респектира турската войска. Високата порта разбра, че има пред себе си не изолирани терористични ядки, а цял един народ, обладан от воля за борба и предан на своята организация. Още по-многозначително, респектиращо и смразяващо за нея е присъствието на десетки български офицери, които всъщност превръщат въстаналия народ във въстаническа армия. След 1903 г. не само Високата порта, но и последният турски аскер сигурно е потръпвал от ужас пред мисълта, че някога може да се окаже лице в лице с нейния вдъхновяващ оригинал – редовната българска армия. Най-вече по тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили, Османската империя не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
Затова човешките жертви и материалните щети в Илинденско-Преображенското въстание не отиват напразно. Само след две-три години Българската екзархия възстановява църковно-училищното си дело в предишните му размери и дори го издига на още по-голяма висота. С подкрепата на България и с лишения от собствения си залък българите в Македония и Одринска Тракия буквално успяват да издигнат върху пепелищата на турските опустошения нови, по-просторни и още по-хубави храмове и училища. По-добър материален символ за триумфа на българската солидарност и саможертва едва ли би могъл да се намери.
– Проф. Елдъров, известно е от историографията, че османското правителство предприема сурови мерки за потушаване на въстанието. Мобилизирана е 350-хилядна редовна войска, подсилена с башибозушки части. Въпреки това цели три месеца са необходими на тази огромна сила, за да преодолее съпротивата на въстаниците. На какво се дължи това?
– Тук вече изпъкват редица фактори. Първият, разбира се, е готовността за саможертва в името на свободата. Както в Панагюрище, Батак, Брацигово и Пещера през 1876 г., така също в Смилево, Крушево, Дъмбени и Паспалово, изобщо в цяла Македония и Странджа през 1903 г. българите знаят, че свободата има скъпа и прескъпа цена. Те обаче са готови да я платят. Благодарение на революционната пропаганда и моралната подготовка на ВМОРО саможертвата се превръща в начин на живот и в начин на смърт за поколенията, които изцяло й се отдават. На второ място следва да се изтъкне отличната военно-техническа подготовка на въстанието, в която важна роля играе логистиката от България и приносът на българското офицерство. През 1903 г. един генерал и 47 офицера със звание от подпоручик до полковник влизат на територията на Македония и Одринска Тракия, за да участват в подготовката на въстанието. С опита на своята професия, а не рядко и с цената на собствения си живот, българските офицери превръщат въоръжения и жаден за свобода народ в обучена, дисциплинирана и боеспособна въстаническа армия, способна да се противопостави в продължение на над три месеца срещу превъзхождащия в чудовищно съотношение противник. Решаваща роля изиграва и стратегическото паниране на въстанието, за което вече изтъкнах, че е осъществено с помощта и опита на българските офицери. На тях принадлежи основната идея за последователното или стъпаловидно обявяване на въстанието в различните окръзи – на 20 юли в Битолски окръг, на 27 юли в Скопски и Солунски окръг, макар само формално, чрез диверсионни акции и атентати срещу железопътните линии, на 6 август в Одрински окръг, на 14 септември в Серски. По този начин с ограничените ресурси на въстаническата армия борбата продължава три месеца, т. е. достатъчно дълго, за да не може този път Европа да си затвори очите.
– Проф. Елдъров, няма как да не попитам защо България не се притече на помощ на въстаналите българи в Македония и Одринско.
– Убеден съм, че през 1903 г. България, в лицето на своите държавници и политици, постъпи правилно. Не е необходимо човек да бъде голям стратег или далновиден политик, за да се досети какво би станало, ако тогава България беше тръгнала на война. Щеше да стане онова, което се случи през 1913 г. – срещу нея щяха да се обединят всички съседи, България щеше да бъде смазана военно и политически и тогава Османската империя с един удар щеше да ликвидира българите и в Македония, и в Одринска Тракия. Тук ще спомена нещо много любопитно и показателно. На 4 юни 1903 г. екзарх Йосиф изпраща лично изложение до княз Фердинанд, за да го запознае с новата османска политика, която се опитва да пренесе „арменския“ модел на репресиите от Анадола на Балканите. По този повод българският духовен водач изрично подчертава, че с разпалването на насилия Високата порта цели да провокира България да обяви война, за да може с превъзхождащите си тогава сили да я съкруши и след това да се саморазправи окончателно с македонските и тракийските българи. През 1903 г. обаче българските държавници и политици запазиха хладнокръвие и не се поддадоха на провокациите. Подложено на силен натиск от великите сили и най-вече от Русия, българското правителство чрез своите търговски агенти (консули) в навечерието на въстанието предупреди дейците на ВМОРО, че няма да е в състояние да се намеси военно. По същата причина беше разтурен Върховния комитет и неговата организация в България. Българската държава обаче не изостави македонските и тракийските българи. Косвено, чрез армията и офицерския корпус, тя даде своя принос в борбата за съхраняването на българщината отвъд Рила, Родопите и Странджа.
– Проф. Елдъров, понякога се поставя въпросът за наименованието на въстанието, дали е само Илинденско, или Илинденско-Преображенско, та дори Илинденско-Преображенско-Кръстовденско. Как е правилно да го наричаме?
– Имената на въстанието от 1903 г. са давани от историците, не от въстаниците. За тях то е просто „въстание“, въоръжен протест, борба на живот и смърт с една тирания, борба за лично, семейно и национално оцеляване. Названието „Илинденско въстание“ доби популярност след войните през 1912 – 1918 г., когато македонските и тракийските българи, дотогава единни в своята културна и революционна борба, тръгнаха по различни политически пътища. Като по-многобройни и активни, македонските дейци наложиха това име. През 80-те години на ХХ век българската историческа наука направи много да популяризира названието „Илинденско-Преображенско въстание“. Смятам, че то по-точно отразява същността на националноосвободителната борба на българите от Македония и Одринска Тракия от Берлинския конгрес до Балканската война. Борбата беше „македоно-одринска“, организациите се самоназоваваха „македоно-одрински“ (Вътрешната македоно-одринска революционна организация, Македоно-одринската организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет и пр.) и затова е редно в наименованието на въстанието да присъстват имената на църковните празници, на чиито дати беше обявено въстанието в Македония и Одринско – 20 юли, Илинден, и 6 август, Преображение. Някои историци настояват към названието на въстанието да се добави и „Кръстовденско“, тъй като на 14 септември, Кръстовден, е обявено началото на бойните действия в Серски окръг. Това е излишно по посочената по-горе причина, а още и затова, че ако трябва да бъдем чак такива перфекционисти, ще се наложи да добавим и названията на църковните празници, които Българската православна църква прославя на датата, на която формално е обявено въстанието в Скопски и Солунски окръг – 27 юли. А те са общо три – Св. Пантелеймон, Св. Седмочисленици и Успение на Св. Климент Охридски. Въстанието на българите в Македония и Одринска Тракия през лятото и есента на 1903 г. наистина беше най-продължителното в новата българска история, но едно такова описателно название ще му дойде в повече. Достатъчно е да го наричаме Илинденско-Пребраженско.
– И накрая последен въпрос, проф. Елдъров. Допустимо ли е да очакваме, че 113 години след Илинденско-Преображенското въстание все още може да се появи някое непознато досега документално свидетелство или нова историографска теза?
– В това именно се състои оптимизмът на нашата професия и аз винаги съм се уповавал на него. Дори мога да обява, че вече имаме нещо съвсем ново и уникално. Буквално преди броени дни излезе от печат сборникът с материалите от първата съвместна българо-македонска научна конференция, с която на 24 юли 2014 г. в Битоля Българската академия на науките и Македонската академия на науките и изкуствата съвместно честваха Илинденско-Преображенското въстание. В него със свои приноси и тези участват емблематични имена от двете историографски школи – академик Блаже Ристовски, проф. Владо Поповски, проф. Далибор Йовановски, проф. Ванчо Георгиев и др. от македонска страна, и академик Константин Косев, проф. Тодор Петров, доц. Александър Гребенаров, доц. Зорка Първанова, доц. Александър Йорданов от наша. И аз имах възможност да участвам в организацията и осъществяването на конференцията и сборника. Той тепърва ще се анализира от научната общност, но отсега мога да кажа, като Христо Матов преди 113 години, че началото вече е поставено и от нас зависи да извървим следващите крачки към съвместното честване на празника.
