It's all about the mоnеy. Така казват американците. Леко перефразирано, твърдението гласи, че парите въртят света. Вече 23 години, преди избори, обаче у нас парите започват да се дегизират в различни морални категории като чест, достойнство, почтеност, че даже и благонравие. А всъщност, в основата си, дебатът е за едни пари – лептата, която ние данъкоплатците доброволно или не дотам, издължаваме на държавата. От своя страна, докато въртят нашите пари, правителствата ни управляват, парламентът ни определя правилата, по които да живеем, а съдебната власт решава, кое е справедливо и кое – не. Къде обаче са общините, кметовете и съветниците в тази координатна система? Нали те също първо събират местните данъци и такси, а после ги харчат в полза роду, за да битува по-комфортно местният електорат?
Като стана дума за електорат, да видим как се развиват нещата в сегашната предизборна ситуация. Къде се пресичат пътищата на партиите и местната власт. Отговорът е прост – в парите. Преди няколко години, когато червената кметица на Смолян Дора Янкова беше председател на Националната сдружение на общините, тя излезе с предложението, между 2% и 3% от плоския данък да се връща в общините. Апелът беше отправен към тогавашния премиер Бойко Борисов, който, както знаем, преди да стане министър-председател беше кмет на София. Вероятно, защото самият той апелираше, половината от данъците на софиянци да се връщат при тях. Когато той влезе на „Дондуков” 1, също толкова вероятно, е разбрал, че ако от изпразнената от кризата хазна, се отлеят дори и 2% за общините, държавата съвсем ще я закъса. Защото държавата плаща на учители, лекари, социални работници и други служители от така наречените делегирани дейности. Общините обаче често плащат за същото, тъй като някои от дейностите се дублират, като естествено сумите са според мащаба. Въпросът обаче не е в това, кой колко дава, а кой колко разпределя, а от това съвсем логично зависи и вотът, изборът, който никога, като че ли, не е бил толкова непредвидим.
Откакто у нас партиите станаха повече от една и някои от тях започнаха да вземат властта, едни общини са по-добре от други. Това е така, защото местната власт все още има твърде малко финансови лостове, с които да управлява. Тук можем да изключим София, първо защото това е мегаполис, макар и за нашите мащаби, и второ, защото от „Московска” до „Дондуков” са само две преки. Просто такова е градоустройството в столицата. Да вземем обаче Варна и Бургас. Бургас стана еталон за добро управление, с десетки европроекти. Ренесансът му дойде по времето на ГЕРБ и там започна мащабно благоустройство. В същото време, Варна започна да запада. Вярно, не в последните четири години, но пък абсолютно видимо през това време. И това се случва, при положение, че кметът Кирил Йорданов е подкрепен от ГЕРБ, а общинският съвет е с доминиращо участие на съветници от същата партия. Мнозина ще кажат, там повече се е крадяло и вероятно ще са прави. Но един от районните кметове на Варна, преди време каза една много варненска приказка – „с пари всеки може”. Същото може да се каже и за общините в южна България, които се сдобиха с млади, амбициозни кметове от ГЕРБ и тези в северната част на родината ни, които останаха по-скоро пъстри.
Правителството на ГЕРБ взе едно много мъдро решение, да прехвърли собствеността на имоти държавна собственост на общините. Оттам обаче тръгнаха и проблемите на някои кметове. Те искат въпросните имоти, имат и визия, в какво могат да се превърнат, обаче…нямат пари. Дори и да бъде спечелен европроект, за него трябва да се осигурят 20% за съфинансиране. Често се налага и да се намерят пари за така нареченото мостово финансиране. Според него, сумата да се осигурява предварително, а после кметството чака да му се върнат парите. И така с този верен ход, се получи нещо като с другата също толкова вярна стъпка – да се строят детски градини, вместо да се вдигат майчинските. На теория, това са правилните решения, проблемът е, че преди да отиде детето в градината, му трябват памперси, храна и дрешки. Та, така и с местните управи.
Преди десетина години разделяхме общините на сини и червени крепости, както и крепости на ДПС, които, между другото, все още са непревземаеми. После дойде ред на иницативните комитети и коалициите от най-различни политически сили, сформирани на местно ниво. Сега отново предстоят избори. На последното заседание на Столичния общински съвет, доайенът на БСП в съвета Росен Малинов каза на колегите си от ГЕРБ: „Жалко е, че никой от вас не е кандидат депутат, защото политиката започва да се прави от общините”. От друга страна добрите кметове и съветници „дърпат” гласове за партията си, там където са поставени. От събитията във Варна обаче има една поука: Премине ли се санитарният минимум, бълбукането в басейна може да се превърне в цунами. Та по тази причина, който и да поеме кормилото на държавата, не е зле да помисли първо за Закона за местната власт. Първо, защото той е като кърпена дреха с безкрайните си поправки и второ, защото ако нещата не са добре в селата и градовете, няма как да са “супер” в държавата.
