Как ситуацията през последната година промени навиците и ежедневието на хората, които живеят динамично, живеят чрез връзката си с другите, живеят чрез правенето на музика и чрез сцената? Как се прави музика в пандемията? Позволява ли времето да правим планове? Кое е най-ценното от времето прекарано със семейството? Един от най-обичаните български музиканти на различни поколения – Дичо, открехна вратичката към вътрешния си свят, за да сподели с читателите на Кмета.bg своите вълнения и размишления през последните месеци. Откриваме го на почивка в Боровец, където е със съпругата си и двете си деца. Дичо е поел грижите за Ариел и Тина, за да може Карина да се порадва на пистите с любимия си сноуборд.
– Дичо, как се прави музика в пандемията?
– Музика в пандемията се прави по-лесно, защото имаш достатъчно свободно време да се уединиш с темите, които са те вълнували, и да ги работиш. Работя с китариста. Събираме се ту в нас, ту в тях и движим нещата. Имам 3-4 парчета, някои от които вече съм записал. Имаме време да раборим. Пандемията се отразява най-вече психически, идва и въпросът кой ще остане с децата, какво ще се случи. Икономически няма какво да го обсъждаме – трагедията е пълна.
– Публиката липсва ли ви?
– Публиката сега са двете ми деца и жена ми. Аз не съм от младите изпълнители, които са започнали скоро. Имам над 3500 концерта сигурно зад гърба си. Вече съм на 47 г. Но винаги липсва публиката – да излезеш и хората да ти се радват. Надявам се скоро да свърши ужасът с пандемията, въпреки че като гледам данниите по телевизията, не зная докъде ще стигнем.
– По-трудно ли се правят вече планове?
– Аз не правя вече никакви планове. То няма и как да ги правиш – когато днес е едно, а утре – друго. Планове съм си направил в близките 3 дни какво ще се случи. Сега съм в Боровец със семейството си. В момента жена ми е на пистите горе, а аз съм с децата. И на мен ми се кара, но няма как да се качим с двете дечица. А и преди две години се контузих и не мога да се спускам повече от два пъти, започвам да страдам с ахилеса. Карина е много добра сноубордистка, преди 15 години започна да ме учи тя. Тя е била и с треньори много време, кефът остава за нея, все пак е и с 10 години по-млада от мен. Аз ще го направя другата година, когато вече е по-спокойно. Тук не можем да се завираме в кабинките, защото е опасно. Туристи няма – англичани няма, само сърби, румънци и англичани.
– Обръщате ли внимание на спорта в семейството си?
– С децата излязохме в 9 часа на снега при минус 10 градуса. Прибрахме се в 12:30 часа. Дано да останат здрави, каляваме ги от малки. По-голямото ни детенце ходи на ски и сноуборд. Тя вече е на 6, а от 3-годишна я пускаме по малко. Има зачатъци. Иначе Ариел ходи на художествена гимнастика, на балет, на народни танци, на пиано. Още от малка много ѝ се танцуваше. Ние като деца не сме спортували, по времето на комунизма нямаше такава култура. Бокс почнах да тренирам на 26 години. И до днес си ходя веднъж – два пъти в седмицата да се раздвижвам. Много обичаме спорта. Жена ми се спуска със сноуборд от 25 години.
Колкото по-рано се започне със спорта, толкова е по-добре според мен. Вкъщо Ариел свири на моето пиано и направо ни побърква с фалшивите си тонове, но нещата вървят напред.
– Вирусът промени ли навиците ви?
– Всички започнахме да си мием ръцете (Смее се). Ходим с маски вече. Това не е ли малко? (Смее се). По начало тези маски наистина много ме изнервят, но ги слагам, за да се защитим, слагаме дезинфектанти. Тези навици ги научихме вече. Другите навици не зная доколко са ми се променили. Студиото ми е вкъщи, жалкото е, че не можем да се събираме да репетираме с повечето момчета в репетиционните, защото там енергията е друга, потим се и става по-опасно. Събираме се ту с китариста, ту с барабаниста, все по двама. Не можем да се събираме по 5-6 човека, за да свирим.
Не можем и да пътуваме много в чужбина. Сега искахме да ходим до Занзибар, но не може през Франция и Англия. Трябва да правим PCR-и в Танзания, там нямат отношение към вируса. В държавите, в които е постоянно топло, го няма. Видяхме и лятото при нас как се отрази и поизчезна.Тогава успях да направя 50-60 концерта за 5 месеца. Имаше доста работа и постоянно бях сред хора. Надявам се всичко, като приключи, пак да си се радваме с хоратата, да си се прегръщаме и целуваме и да отделяме положителната енергия. В живота всичко е любов. Няма ли любов – лошо.
– Това ли е водещото послание на твоята музика?
– Тенденциозно моите песни са повечето за любов – и с D2 и след това. Като си млад те вълнуват много повече неща, а колкото повече остаряваш, остава само любовта и се опитваш да предадеш само позитивна енергия, а тя се предава най-вече чрез любовта. И Бог ни учи на това – да има отношение между всички, да има обич. Да не е само в семейството, а към всички.
– На какво те учат дечицата около теб?
– Аз ги целувам по цял ден. Жена ми я целувам по два пъти на ден, но тях – през две минути. Те ме научиха на онези целувки, които съм забравил като дете при родителите си. На това да се грижиш за някого. Аз на 40 г. години станах родител, преди това имах само котки, към които проявявах грижи. Научиха ме на грижовност към някого друг – да са нахранени, да не им е студено, да са усмихнати и щастливи.
