Доц. д-р Александър Гребенаров е роден в гр. Кърджали през 1953 г. Потомък е на македонски и тракийски бежанци. Завършва средно образование в родния си град. Следва история в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1974–1978). След дипломирането си работи като учител в с. Люляково, Кърджалийска област (недалеч от Перперикон), в Музея за история на София, в Института по история при БАН като проучвател. След защита на дисертация (1989) получава научната степен к.и.н. (д-р) и е назначен за научен сътрудник в Института по история. През юни 2006 г. е одобрен хабилитационният му труд. Чел е лекции по проблемите на българското националноосвободително движение и държавно-политическата история на България (1878–1944 г.) в Нов български университет и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. През 1994 г. е приет в Македонския научен институт. Член е на редколегията на сп. “Македонски преглед” и на Научния съвет на МНИ. Автор е на над 30 рецензии на научни трудове и дипломни работи. От 2014 г. е председател на най-авторитетния научен център в България за проучване миналото на Македония – Македонския научен институт. Пред Кмета.бг той сподели мнението си за актуалното състояние на изследванията по Македонския въпрос, като обърна особено внимание на българо-македонските спорове по тази тема.
– Доц. Гребенаров, тази година се навършват 113 години от началото на Илинденско-Преображенското въстание. Каква е причината то да започне от с. Смилево, Битолско?
– На днешният паметен ден за българите от Македония пламъкът на борбата срещу Османската империя е запален в Смилево, едно от бунтарските български села, отстоящо само на 30 км. от Битоля. Родно място е на Дамян Груев. Тук на 17 април/2 май 1903 г. в къщата на Георги Чуранов се провежда конгресът на Битолски революционен окръг на ВМОРО. Форумът препотвърждава решението на Солунския конгрес от януари с.г. за вдигане на въстание, избран е главен щаб и районни началства, приемат се предписания за въстаническите действия. Навярно днес щяхме да разполагаме не само с протоколи, но и с автентична снимка от второто Оборище, направена от професионалния фотограф Анастас Лозанчев, ако по невнимание един от четниците не осветява плаката.
– Защо въстанието избухва на различни дати в отделните революционни окръзи?
Организационните окръзи въстават постъпателно в рамките на непълни три месеца. Една от идеите е колкото е възможно да се завърши военната подготовка, а от друга страна – да се предизвика намеса на великите сили и/или на България. Великите сили обаче не само не спират изстъпленията на Османската империя в Македония и Тракия, но и държат „под око” България, отправяйки й предупреждения за ненамеса. В същото време българската държава не разполага с ресурси и модерно въоръжение, за да обяви война на Цариград – факт, който управляващите в София не крият от организационните дейци.
Обявените дати не са избрани случайно. Ръководителите на ВМОРО желаят да използват силата на християнската религия, за да вдъхнат повече увереност в борбата на кръста срещу полумесеца. Затова началото е поставено на големия християнски празник Илинден – 20 юли. Първата въстаническа пушка пуква в с. Смилево, а Главният щаб в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев се разполага над селото. Часове по-късно въстанието се разпростира в районите на Битоля, Охрид, Струга, Лерин, Прилеп, Кичево, Демирхисарско и Костур. Освободени са градчетата Крушево, Клисура, Невеска и десетки села в Югозападна Македония.
На популярния празник в Тракия Преображение (6 август) пламъците на въстанието се пренасят в Одринско. Тук ръководството на въстанието е поверено на Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, разгромен е военният гарнизон в с. Граматиково, Малкотърновско. Сражения се водят в района на Мустафа паша (дн. Свиленград), а в Западна Тракия – Дедеагачко и Гюмюрджинско се провеждат диверсионни акции.
На трети християнски празник (Кръстовден), отбелязван от църквата на 14 септември, въстанието обхваща района на Мехомия (Разлог) – селата Бачево и Белица. Чети на ВМОРО, предвождани от Яне Сандански и на Върховния македоно-одрински комитет, начело с ген. Иван Цончев, осъществяват жадуваното единодействие.
– Въстанието завършва с неуспех и ужасяващи последици – репресии и бежански кервани към България. Могло ли е да се избегнат?
– Независимо от героизма на македонските и тракийските българи, въстанието е зверски потушено от формирования на Османската империя. Неравностойните сили предопределят неговия изход. Зле въоръжените и недообучени дейци трудно могат да противостоят на десетократно по-многочисления противник, разполагащ с модерно въоръжение. В епилога му някои българи запалват собствените си къщи, за да не бъдат осквернени от враговете. Други напускат завинаги родния край. И има защо – част от заловените въстаници са избити, други са осъдени на каторга. Статистиката от въстанието показва ужасяващите методи за усмиряване, предприети от турските войски: опожарени изцяло или отчасти са 201 села с 12 440 къщи, избити и живи изгорени 4964 души, 70 835 обездомени, хиляди са обезчестени. Тази мерки не са новост. Подобни черни статистики могат да се открият и в погромите след Кресненско-Разложкото въстание (1878) и Горноджумайското въстание (1902).
– Има ли промяна във възгледите на македонските историци за въстанието?
– За съжаление нищо съществено не се е променило в македонската историография. С малки изключения общият тон е еднотипен – жителите на областта са обявени за „македонци” – преди, по време и след Илинден. За тях няма значение какво съдържат множеството извори или словата на чуждестранни интелектуалци. Между тях е и известният английски археолог Артър Евънс, който в писмо до редакцията на в. „Таймс” от 30 септември 1903 г. съобщава, че в Македония няма „македонци”. „Има българи”!
– Как оценяваме днес саможертвата на въстаниците?
– Духът, който сътвори Илинден, не изгоря – независимо от неуспеха на въстанието и последвалите насилия. Той именно запази българщината в Македония и Тракия през следващите десетилетия. Новите бежански кервани към България през 1913 и след Първата световна война отново показаха коя е Родината на прокудените изгнаници, от която те потърсиха и намериха защита на българското си име, език и народност.
