Писателят Деян Енев стана тази година носител на две престижни литературни награди – „Йордан Йовков“ и „Йордан Радичков“. Той е белетрист, забележителен майстор на областта на късия разказ, автор на над двайсет книги. Носител е на множество литературни награди у нас и в чужбина. През август 2010 лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Изданието влиза в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език "Франк О' Конър".
– Г-н Енев, станахте носител на няколко престижни литературни награди, което е напълно заслужено. Но прави впечатление, че у нас има твърде много литературни конкурси. Как допринасят те за развитието на литературата и в тази връзка какво мислите за стойността на литературните награди у нас?
– Литературните награди са част от литературния живот, по цял свят е така. Наградата помага на писателя да стане разпознаваем, но и писателят помага за утвърждаването на наградата. Със сигурност наградите, колкото и да са много, винаги ще са по-малко от броя на писателите и недоволни винаги ще има, но това също е част от литературния живот.
– Кои от авторите, които издадоха книги тази година заслужава да бъдат прочетени?
– Зорница Гъркова, Дияна Тончева, Тома Марков, Иван Станков, Златозар Петров, Калин Терзийски, Антония Апостолова, Георги Борисов…
– Има недоволство сред някои писатели, че твърде малко български книги се превеждат в чужбина и затова част от творците "пробиват" с лични контакти, а не с подкрепа от страна на държавата. Трябва ли нещо да се промени в този модел?
– Това е стар разговор. Винаги давам пример с държавата Сърбия, която, дори без да е член на ЕС, под една или друга форма само в България е подкрепила може би над 30 книги на свои автори през последните 1-2 години. Ако се извади реципрочната картина за България, ще видим колко са тъжни нещата у нас.
– Имате ли обяснение защо в училище се учат твърде малко съвременни български автори?
– За да стигне един автор до училищната скамейка, е необходимо технологично време, понякога от порядъка на десетилетия. Затова в крайна сметка всичко е в ръцете на учителя, който, да речем във формата Свободно избираема подготовка, би могъл да запознае учениците си с част от съвременните автори.
– По време на пандемията в социалните мрежи се активираха няколко групи от четящи хора, които споделят заглавия на книги и правят рецензии. Може ли да се говори за събуждане на интереса в част от българите към качествената литература?
– Такива групи, доколкото знам, има отдавна, просто сега, поради затварянето, те станаха доста по-отчетливи. Казвал съм го многократно, изграждането на читателски вкус е дълъг процес. Но читател, който е прочел, да речем, „Щърков сняг” на Йордан Радичков, оттук насетне ще има много силен имунитет към литературната „ширпотреба”, особено преводна, която продължава да залива лавиците в книжарниците.
– Дълго време бяхте журналист, което е доста трудоемка работа и много различна от писането на книги. Помага ли или пречи журналистиката на писателя?
– Журналистиката много помага на писателя, защото дава допир до съдби и ситуации, с които няма как да се сблъскаш от бюрото в къщи. Но тя, за разлика от писателството, разчита на бързите думи, а при писането на литература е точно обратното. Все пак, за протокола, да спомена, че и Ърнест Хемингуей, и Дино Будзати са били журналисти.
– Открихте "Калуня-Каля" и нарекохте този роман за Априлското въстание шедьовър. Оцени ли българският читател перото на Георги Божинов?
– Да, реакцията на читателите надмина всички мои очаквания във връзка с „Калуня-каля”. Читателят наистина разпозна романа като шедьовър и той се нареди на челно място в класацията на „Хеликон” за най-продаваните книги за десетилетието.
– Литературни критици Ви нарекоха продължител на Йовковия начин на писане. Считате ли се за моралист?
– Не се считам за моралист. А с годините – все по-малко. Но и Йовков не е моралист. Той е художник.
– Разказът Ви "Господи помилуй" е разтърсващ. Каква е неговата история?
– Неговата история е сложна. Вътре присъстват няколко агрегатни състояния – прочетеното, част от което цитирам вътре в разказа, реални житейски впечатления, дочута история.
– В състояние на война сме на вярвания и идеи. Има ли някакъв шанс да се сложи край на тази фанатична агресия?
– Книгите. Докато имаме около нас книгите, светът не е толкова страшен.
– Как виждате мястото на християнските вероизповедания? Или е дошло времето всеки сам да търси Бога?
– Да търсиш сам Бога е рисковано. Да решиш да търсиш сам Бога означава да стъпиш на пиедестала на гордостта. А гордостта е най-големият враг на вярата. Православната църква добре обяснява това. Който се интересува, ще потърси, ще намери и ще прочете.
– Ще промени ли нещо в разбиранията на хората „короната“ на този вирус, който не иска да си тръгне близо година?
– Дай Боже да продължи да им напомня, и след като изчезне, какъв безценен дар е възможността хората да общуват помежду си.
