Деян Петров е юрист и иподякон в Българската православна църква. Служи и в параклиса на Александровска болница, където от 2 години е доброволец. От миналата година помага и във ВМА. Търси хора, които се нуждаят от помощ. Той и останалите доброволци около него го правят по необичаен начин. В пика на пандемията се оказва, че има много желаещи да помагат, да пазаруват на възрастните, но трудно стигат до тези, които имат нужда от това. Затова Деян и останалите разпространяват листовки на места, където могат да ги видят хора в нужда или техни близки – до хипермаркети, спирки на градския транспорт, аптеки, пощи и църкви. Така ги намират. Хора пък им помагат с каквото могат – храна, лекарства, топъл обяд, дрехи, книги. Всичко достига до нуждаещите се.
– Защо решихте да станете доброволец в борбата срещу коронавируса и как точно се случи това?
– Решението не беше съвсем мое, нито имаше някакъв по-особен момент. Нашят Господ Иисус Христос преди повече от 2 000 г. ни е дал доста ясни указания в 25 глава от Евангелие от Св. Ап. Ев. Матей: да нахраним гладните, да напоим жадните, да приберем странниците, да споходим болните и затворниците. И когато направим това на някой от най-нуждаещите се, сякаш на Него добро сме направили. Така че, случването на доброволчеството е всъщност чуването на зова Господен, или ако щете – осъзнаването на необходимостта да вършим добро. Така сякаш се чувстваме повече човеци, по-пълноценно живеем, а и за бъдем християни и членове на Светата Православна Църква предполага не само да вярваме в Бога и да се молим, но и да вършим делата на вярата, делата на любовта.
Така от доста време обсъждахме, а през лятото на миналата година предприехме и действия по отношение на доброволческото служение за болните. Нещо съвсем определено и видимо, недвусмислено и ясно – да посещаваме и съпровождаме болните в трудния път, който им се налага да изминат. Болестта е тежко изпитание, човек се чувства сам, уплашен и объркан. Именно в такъв момент е особено важно да бъде споходен от някой, който да го подкрепи, утеши, да бъде с него, някой с разбиране, човечен и съчувстващ, опитен, добре обучен. Затова се събра нашата група от доброволци при Параклиса "Св. Мчк. Георги Софийски Най-нови" при Александровска болница, с желанието да служим на страдащите и боледуващите. Това беше едно спонтанно, непринудено и естествено решение за всеки, който има сърце за милосърдие, желание да бъде съпричастен и да помогне, и разбира се, някаква възможност да отдели време за това. Това начинание се осъществи през лятото на 2019 г. с благословията на Тивериополски епископ Тихон, сам той работил като медицинско лице в болница близо 30 г., със съдействието на ръководството и служителите на Александровска болница (проф. Костадин Ангелов и неговите колеги) и особено с неуморния труд на проф. д-р Тома Томов, д.м., който ни обучава и наставлява и до момента отделя от скъпоценното си време, за да ни подпомага и насочва. От началото на пандемията посещенията на болните се наложи да бъдат преустановени, за да не бъдат поставяни в риск от евентуално заразяване. Ние продължихме да общуваме с болните по телефона, а за тези, които имат възможност, и с видеовръзка през интернет.
В условията на препоръчително уединение по медицински съображения за ограничаване на пандемията и опазване на човешки животи се оказа, че не само болните, а и възрастние или хората, предразположени към усложнения, също се нуждаят от помощ. Така, съвсем естествено, ние започнахме да пазаруваме вместо нуждаещите се – възрастни, самотни, хора на легло и да им доставяме храна, лекарства, продукти от първа необходимост. Преди всичко обаче важното е да продължим да общуваме с тях и да ги разбираме, подкрепяме и съпровождаме, през каквото и да минават в момента. Именно заедността, особено в трудностите е характерна за християните, а и за всички човеци и това се опитваме да правим. Появиха се и дарители, така вече втора седмица ежедневно доставяме топъл обяд. Родителите и децата от 111 ЦДГ "Корабче", 127 ЦДГ "Слънце", от 19 СУ "Елин Пелин", 122 ОУ "Николай Лилиев" и мнозина други дарители на храна, лекарства, книги и средства направиха възможно да обгрижваме много по-пълноценно нуждащите се. Оказва се, че човек наистина е твърде крехък, но и така с малко помощ, с подадена ръка, с надежда, може много да му се помогне. А ние всички доброволци осъзнаваме, че всъщност не ние помагаме на нуждаещите се, а те на нас. Да се осъществим, да бъдем полезни, да бъдем хора.
– Продължавате ли да работите и как съвместявате доброволчеството с работата си?
– Да, работя и като юрист. Съвместяването на двете носи известно предизвикателство, но и знанията и опита на мен и другите доброволци (има още трима юристи сред доброволците) ни помагат в помощта на нуждаещите се. Неизменно се налага общуване с администрацията, нееднократно се уверихме, че напомнянето на задълженията на общините, на социалните работници, взаимодействието с тях по подходящ начин и помощта на закона са само от полза на болните и хората със специални потребности. Разбира се, забелязвам известна промяна в мирогледа и отношението си към хората и в работата, и в доброволческата ми дейност, което само ме радва. Повече човещина може само да бъде за добро.
– Какво мислят близките ви за това, че участвате в борбата срещу COVID-19?
– Може би те биха казали най-добре, но като цяло имам усещането, че ме подкрепят. Откакто съм в Параклиса на Александровска болница, а от края на 2019 г. и във ВМА има и известно безпокойство, че съм почти ежедневно в болнична среда, но аз не смятам, че това е поемане на риск, а напротив – вършене на необходимото, особено там, където има най-голяма нужда – в болницата, при нуждаещите се. Разбира се, аз и другите доброволци имаме съвсем скромен принос в "борбата срещу COVID -19", както я наричате. Бог се грижи, Света Богородица закриля и всички лекари, медицински сестри, санитари, близки на болни вършат много по-важното от нас.
– Как помагате в Александровска болница?
– Всеки ден, без неделя четем Акатист (вид молитва) на Свети Лука Кримски (лекар, хирург, закрилник на болните и грижещите се за тях) и на Св. Мчк. Георги Софийски Най-нови (патронния светец на Параклиса ни, като се молим за "избавление от природни бедствия и опустошителна зараза" Икос 6). Всеки ден, без неделя от 10 до 16 часа сме на разположение в Параклиса или при нуждаещите се болни, лекари, медински и помощен персонал. Много такива хора, а и техни близки се обръщат към нас за подкрепа, утеха или просто разговор, идват да си запалят свещичка, да се помолят на Бога за помощ и закрила в изпитанията си. Параклисът е място на среща с други хора, единомишленици, ако щете група за взаимопомощ, където всеки може да намери разбиране, приемане и подкрепа. Ако трябва да се изразим по-предметно, помагаме духовно и според възможностите си материално на нуждещите се, понякога с лекарства, храна, помощни средства, дрехи, но винаги каето спазваме точно правилата на Светата Православна Църква и в тясно взаимодействие с ръководството на болницата, лекарите и медицинските сестри.
– Какви добри примери срещнахте по пътя си?
– О, много са, и ги срещаме постоянно, за наше най-голямо удивление! Разбира се, имаме и много трудности, но тези, както сполучливо ги наричате, "добри примери" са толкова вдъхновяващи… Една пенсионерка, която смутено сподели с нас, че има син, който макар, че живее далеч, би могъл да се грижи за храната й, пък нейната да я занесем на някой повече нуждаещ се. Най-тежко болните, които често проявяват такова поразително чувство за хумор, че сълзите ни пресъхват; доброволци, самите те хронично болни, или пък с ниски доходи и редица житейски трудности, които идват да помагат на нуждаещи се; мълчаливите и желаещи да не дават интервюта и да не казваме имената им, които даряват средства, продукти, време и енергия, за да помагат; децата и родителите от няколко детски градини и училища, които решиха и предоставиха получението от тях храни по програмите за закуска за бедни, възрастни и болни хора; примерът на г-н Васил Бурановски от р-н "Бялата къща", който дарява топъл обяд за нуждаещи се ежедневно вече втора седмица; тези, които му помагат с продукти; зам.-дир. на Александровска болница г-жа Мария Куманова, която ни подкрепи в дейността ни по разнасяне на храна с любезно предоставен склад; неуморните доброволци, които отделят от времето и енергията си да раздават храна, лекарства, подкрепа и сърцата си…
– Колко още доброволци работят с вас?
– Групата ни по списък наброява 42 души, активни са по различно време различен брой, в зависимост от възможностите и заетостта им в работата, семействата им, някои гледат постоянно болни свои близки. Постоянно десетина човека участват в доставките, още 4-5 организират дейността ни, за да бъдем колкото е възможно по-ефикасни. Постоянно имаме нужда от нови хора, защото вършим все повече неща, а и възможностите на нашите доброволци не винаги са еднакви. Почти всички имат семейства, работа, отговорности. Затова използвам случая да поканя желаещите се да се присъединят към нас – колкото, както и с каквото могат.
– Как преминава един ваш ден?
– Вълнуващо, никога не си прилича с предишния. Сутрин понякога успявам да поработя в кантората, участвам в организацията на доброволческите ни дейности, общувам с болни и нуждаещи се, старая се да стигна в Параклиса навреме за сутрешния Акатист, после отивам до ресторанта да взема храната за обяд, в 12.00 се събираме с доброволците при Параклиса, разпределяме си адресите за деня, после отивам по адреси, ако успея, връщам се за втория Акатист, ако не – разчитам на нашия верен клисар (слава Богу, имаме спомоществувател, чрез когото стана възможно да го имаме постоянно), после продължавам с работа (писане, срещи) и организация на дейностите ни. Е, понеже не съм в първа младост се поуморявам, но се старая да отделям време и за почивка, да се погрижа за възрастната си майка, обожавам да готвя, а както виждате по фигурата ми, и да ям…. В 21.00 ч. чета молитва за болните, Псалтир според Атонското правило и … после понякога гледам филм или заспивам с книжка, но това май вече не е точно по въпроса – нали питахте как минава един мой ден, а тогава вече е нощ…
– Как приемат помощта ви в Александровска болница?
– Донякъде противоречиво, но все по-добре. Трудно е за специалистите – лекари и медицински сестри да разбират естеството на доброволчеството, да разберат, че ние не сме санитари, не се опитваме да се месим в процеса на лечение, а че само помагаме. Постепенно обаче те виждат, че сме добре обучени, за да общуваме и подкрепяме личността на болния, да го утешаваме и съпровождаме. Традиционната медицина преимуществено обръща внимание на лечението на тялото, лекарите и сестрите са толкова претоварени, защото са недостатъчно, а болните са много, че просто изнемогват. Ходът на боледуването, независимо от вида на болестта, изисква време за общуване с пациента, разговор с него, обсъждане на страховете му, изслушване на колебанията му и въобще е един дълъг процес, а напредъкът е трудно предвидим. Именно тук е ролята на нас, доброволците, това означава да "споходим", да съпроводим болния и нуждаещия се, и в крайна сметка, да съучастваме в слумващото се с болния и да се стараем да подобрим състоянието му, да приеме и с справи с това, което преживява. Разбира се, винаги и във всичко ние спазваме ясни правила, изцяло се съобразяваме с указанията на лекарите и медицинския персонал, за труда си не получаваме пари и т.н. За момента заради пандемията не посещаваме пациенти в болницата, но вярваме, че след края на ограничителните мерки, ще започнем работа в отделенията. Тук е моментът да благодарим на г-н директора на Александровска болница – проф. д-р Костадин Ангелов, който откликна на предложението ни и одобри това начинание, също и на г-н директора на Пирогов, проф. д-р Асен Балтов, който също прие да посещаваме болни в поверената му болница, но това бе осуетено от пандемията. Вярваме, че скоро ще можем да започнем работа и там.
– Промени ли се българинът във време на пандемия и изолация, какви поуки трябва да си извадим?
– Много се надявам да се е променил и то не само по отношение на отделеността от другите, миенето на ръцете и други подобни. Виждаме колко по-съпричастни са хората, как всички изведнъж осъзнахме, че сме смъртни, че не знаем часа на смъртта си, че не всичко зависи от нас в този живот, че светът само за няколко седмици се промени до неузнаваемост. Осъзнавате ли, че за първи път целият свят постеше през този ежегоден Велик пост? Огромно множество от нас осъзнаха, че ние сме повече от това, което ядем, пием и потребяваме, че пътят ни е непонятен и не знаем кога и къде ще ни отведе. Огледахме се около себе си, видяхме небето, тревите, хората около нас. Бяхме затворени по домовете си, но ми се иска да вярвам, че отворихме сърцата си, чувахме за все повече заразени и някои умиращи, но всъщност започнахме да ценим живота повече, радостта да дишаш, да си на слънце… Ще ми се да вярвам, че сме се променили, че сме си извадили важните поуки – че не всичко е в нашите ръце, че в краткия ни живот има много хубави и важни неща, които можем да направим и те са делата на любовта, на саможертвата и протегнатата ръка към ближния и душа към Бога. Да, протягането на душата към Бога, по думите на еп. Тихон, е това, което можем да направим. И така наистина ще пораснем, но и не само това, ще надраснем себе си, ще се издигнем по единствения начин, който е допустимо да се издигаме сред околните – чрез възкачването на кръста. Христовият кръст е истинското издигане, на който приковани с пироните на болката на човека отваряме ръце за прегръдка към света, с надеждата и вярата на Бога. И така във всеки от нас има и от човешкото, и от Божественото. Дано в нас се срещнат и да се слеят…
– Разкажете ни – какво ви казват хората, от какво се страхуват най-много, какво планират и на какво се надяват?
– Благодарят, а понякога се гневят. Объркани са, и да, уплашени. Уплашени от това, в което се превръщат, от неизвестното, от страданието, от смъртта. Именно заради това разказват и си спомнят – за себе си, за близките си, за миналото си. С толкова нежност говорят за толкова дреболии, за това, какви са били, какво са искали да направят… Страхуват се, както и ние с Вас, от болката, от самотата, от немощта, от болестта, от това да са непълноценни, от смъртта… Само че ние с Вас сме избутали тези страхове в най-далечните ъгълчета на съзнанието си, изпълнено с ежедневни задачи, свръхважни дела и какво ли още не. Затова не мислим за тези страхове. А когато човек остарее, когато заболее, изведнъж всичко се променя. Първенството вече не е на злободневието, на "фоновия шум", който запълва дните, а донейде и нощите на съвременния човек. Изведнъж проглежда и разбира, че всичко, което е чел или чул, е вярно. Че не сме вечни, а точно напротив – толкова сме крехки, както пише псалмопевецът: "Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава." (Пс. 102:15-16), че нищо свое няма да вземем със себе си, че нашето богатство не е в това, което притежаваме, а в това, което дадем, но от препълнено сърце, изобилно и драговолно, защото "…който сее щедро, щедро и ще пожъне." (2 Кор. 9:6).
Но да се върнем на последната част от въпроса Ви, за надеждата. Надеждата, казват, умирала последна. Ние често си повтаряме, че когато изгубим всичко, остава ни само надеждата. В Библията на доста места надеждата е спомената като синоним на вярата. Тя ни остава, когато няма нищо друго, тя ни крепи, вдъхва ни живот и светлина, дори в най-трудните и мрачни моменти. За християнина вярата е основополагаща ценност и с нея минаваме през всички изпитания. Пътят до вярата обаче е доста необичаен и непредвидим. Сякаш няма програма или формула, която следваме, няма точна рецепта. Божието слово ни казва: "…скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда…" (Рим. 5:3-4) Някак неразбираемо на пръв поглед, но именно в болестта и трудностите виждаме, как те ни учат на търпение, а то впоследствие ни води към вярата. Да не забравяме, че Бог винаги и във всичко е да нас и ни води към спасение на душата ни. Така и вярата е особено важна и този наш път към вечността осмисля и болестите, и страданията. "Не бой се", казва Господ, "само вярвай." Лк.8:50. На други мести, при чудесните изцеления (на Йерихонския слепец и кръвоточивата жена, например) указанията Му са ясни: "Твоята вяра те спаси." И така ни води Бог, нас и всички страдащи и боледуващи, чрез трудностите към звездите…От нас само зависи да Го чуем, да Му отговорим и да продължим, независимо дали сме нуждаещи се или помагащи, да вървим към светлината, да влезем в светлината, да бъдем светлината. Защото "В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе." Йн. 1:4-5
