От месец спорим и се караме имало ли е турско робство, тиранство или присъствие.
И докато се джафкаме, протягаме услужливо шия, за да нахлузим следващия хомот.
Външни консултанти да ни проведат здравната реформа, предлага вчера един реформатор. Друг иска експерти от чужбина да ни оправят съдебната система. Трети от последния чин вдясно тропа по масата и чака Запада да намери кой открадна парите от КТБ.
Защо бе, момчета? Толкова ли нямаме сили сами да реформираме системата, че трябва да чакаме някой от чужбина да дойде да ни оправи. Или пък гражданското общество не може да притисне политиците да изпълнят това, което всички на улицата искат?
Че в българската свирка отдавна няма пара е ясно. Но нали затова гласувахме за нови лица, нови политики и радикални идеи. Не трябваше ли точно реформаторите да проведат реформата. И защо точно в министерствата, контролирани от тях, има нужда от външна помощ?
По-вярното твърдение е, че очевидно политическата класа няма нито силата, нито търпението, недай боже и желанието да промени статуквото. Много по-лесно е да извикаш на помощ поредния дядо Иван, отколкото да свършиш нещо, за което са те избрали.
Ние обичаме хомотите си. Карат ни да се чувстваме като вола Белчо на нивата – контролиран и воден по браздата. Хранен под час и обгрижен, когато трябва.
Предпочитаме първо да фалираме държавата, после да мислим какво да я правим.
Присядаме край счупената реформа и викаме неволята. А тя чака зад ъгъла.
През 1944 година така посрещнахме руснаците. И се вкарахме в социалистическия борд. 46 години живяхме с хомота и продължава да ни харесва и досега.
Току се отървахме от тях, дойде 1996 година. Държавата гръмна и пак започна да вика за помощ. Дойде МВФ и ни закичи с валутния борд, който сега наричаме спасител и фундамент на финансовата стабилност. През 2004 г. и 2007 година пък се окичихме с още два хомота – членството в ЕС и в НАТО. Зер ни бяха малко.
Така си вървим ние по нивата на световната политика. Носим си хомотите, дъвчем тревицата и се радваме, че не трябва да взимаме решения. А свободата ни – кучета я яли. Отдавна сме я разменили за еврофондове. Изтъргувал я е Балканджи Йово. Защото под дебелата сянка на Брюксел е най-лесно да пиеш, да ядеш и да критикуваш властта.
А реформите може и да почакат…
