Ивайло Калфин е заместник министър-председател по демографската и социалната политика и министър на труда и социалната политика. Той е магистър по международни икономически отношения от УНСС. Избиран е четири пъти за народен представител – в 37-ото, 38-ото, 40-ото и 43-ото Народно събрание. Между 2002 и 2005 г. е секретар по икономическите въпроси на президента Георги Първанов. От 2005 до 2009 г. Калфин е зам.-министър-председател и министър на външните работи в правителството на Сергей Станишев. През 2009 – 2014 г. е депутат в Европейския парламент от групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Предлагаме Ви I част от интервюто на вицепремиера пред Портала на българските общини – kmeta.bg.
– Г-н Калфин, били сте външен министър, евродепутат, а сега сте министър на труда и социалната политика? Кой от тези постове най-много приемате като Ваша мисия?
– Всеки един от тези постове има специфики, но и трите не са чиновническа работа. И при трите длъжности трябва да знаеш какво искаш и как да го постигнеш. И трите са мандатни и от теб се очаква резултат за определено време. Общите неща са повече, отколкото различните. Не мога да кажа кой от тях е най-важен.
– С какво от работата си на предишните постове се гордеете най-много?
– Имам постижения във всяка една от длъжостите ми. Когато бях избран за външен министър само една страна беше ратифицирала договора ни за членство в Европейски съюз, а поне три казаха, че никога няма да го направят. Оказа се, че успяхме да преминем през целия процес и България влезе на първата възможна дата в ЕС. Освен това се прие закон за Дипломатическата служба, което постави по съвсем различен начин и мотивацията, и службата в тази област. Последният подобен закон е бил преди Втората световна война. Постигнахме някои добри резултати – освобождаването на българските медици, България зае важна роля на доста международни форуми, вкарахме в политиката на ЕС приоритетите на Западните Балкани и на Черноморската синергия. Въобще – страната ни стана един много активен член в региона.
В Европейския парламент бях на едно от първите места по активност сред евродепутатите. Но не е най-важно количеството, а качеството. Най-големият ми успех там беше ролята ми на докладчик за бюджета на ЕС за периода 2014-2020 г. и на практика от името на Европейския парламент водих преговорите за този бюджет, който е в размер около 1 трилион евро. Това означава да убедиш институцията и да установиш единство в нея, да убедиш страните членки, и в крайна сметка, да се намери вариант, който е приемлив за всички. Доволен съм, че накрая имаше добър резултат.
– А за какво не Ви стигна времето? Кои са най-големите Ви разочарования?
– Навсякъде, където отида, имам по-големи амбиции, отколкото успявам да осъществя. Където и да съм работил, въпреки усилията ми са оставали и незавършени неща. Затова обаче са и мандатните постове. След мен са дошли хора, които, надявам се, са били още по-мотивирани и са ги довършили.
Навремето във външно министерство бяхме заложили на много инициативи, с които България реално щеше да изпъкне като сериозен фактор в региона. И по отношение за кандидатстване в конкретни постове в ООН, и по отношение на специални програми, които бяхме разработили за Балканите, и много други. После обаче беше преценено, че това, като че ли не е приоритет и ние изгубихме доста възможности. Мисля, че ако още известно време беше продължена тази политика във Външно министерство, България щеше да е много видима страна в Европейския съюз, с добър опит в регионалната си политика.
В Европейския парламент пък една от темите, с които се занимавах много активно, беше свързана с интернет сигурността и въобще с работата и развитието на интернет, което дава страшно много икономически и социални платформи. ЕП е институция, в която бавно се случват нещата, но това, което успяхме да направим е да стартираме дискусия по въпроса. Но има още много неща, които трябва да се приемат като законодателство. Колкото повече живеем в интернет, толкова по-уязвими ставаме. Интернет сигурността не е свързана само с това как да не ти влязат в банковата сметка. Тук става въпрос и за лични данни. Има риск злонамерени хора да повлияят на живота ти чрез информацията, която си разпространил в мрежата. Важно е това да бъде завършено.
– В момента сте посветили голяма част от работата си върху реформата в пенсионната система. Коя държава считате за пример в това отношение и защо? Възможно ли е част от този опит да се пренесе в България?
– Има страни с много добри и солидарни пенсионни системи. Това са тези предимно в Северна Европа, при които има един критерий, наречен „коефициент за заместване“ – т.е когато човек работи и след това излезе в пенсия, получава до 80% от предишния си доход, а ако се е осигурявал допълнително, може да достигне и до предишния си доход. Това обаче са системи, за които само може да си мечтаем. Там данъците са много по-високи, има много по-голямо доверие към държавата, а тя самата предлага много повече и по-добри услуги. Съответно чувството за солидарност е високо. Там всеки участва в системата, защото очаква да получи нещо в замяна. Но това са и модели, които не отговарят на българския манталитет, така че не трябва да гледаме какво се случва в другия край на Европа, а да видим какво може да се случи тук. А то със сигурност е по-добро от това, което имаме в момента.
– Какъв е най-добрият вариант за България?
– В най-добрия случай в България би трябвало да се развие една солидна, стабилна и сравнително автономна солидарна система, която да гарантира добри пенсии. Също и една добра капиталова система за този, който има желание да прави собствени инвестиции, така че да има после добавки към пенсията си. Това би трябвало да се прави с доста по-високо участие на работодателите в системата. В момента държавата е поела голяма част от функциите на работодателите. Тя плаща толкова за работника, колкото и работодателя.
– Според прогнозите в следващите десетилетия пенсионерите ще станат повече от работещите. Как ще реагира държавата тогава?
– Не е толкова трагично положението, колкото се описва. Действително демографската ни картина е лоша и тенденцията е пенсионерите да се увеличават, а работещите да намаляват. Това би могло да се компенсира, ако се промени структурата на икономиката и на труда въобще. Защото, в крайна сметка, каквито и осигуровки и данъци да се заплащат, те се изработват от икономиката. Така че, ако икономиката се развива достатъчно бързо, ако производителността расте, ако дава възможност да се увеличават доходите, то няма да има проблем по-малко хора да осигуряват доход за повече пенсионери. Отново казвам – това е доход стойност, която се изработва от икономиката и икономическото развитие. Проблем ще има, ако остане сегашната структура с ниски доходи и данъци. Промяната е наложителна.
– Всички говорят за пенсионната реформа и това безспорно е важно, но не остават ли проблемите на младите на заден план?
– На мен много ми се ще до есента да сме затворили въпроса за пенсионната система. Министерството трябва да се занимава вече и с други проблеми. Най-вече със заетостта при младите. Но там има няколко казуси, чието решение за съжаление не зависи само от нас. Икономиката осигурява работни места. Подготовка за влизане в икономиката се създава от Министерството на образованието. Министерството на труда може да регулира и подпомогне някого, който временно е излязъл от пазара на труда – да го пренасочи, преквалифицира и т.н. Това е в идеалния случай, който обаче е далеч от българската практика. В момента има 160 хил. млади хора, които не работят. Голяма част от тях въобще не са мотивирани да работят, а други нямат дори образование. Наскоро бях в Плевен и околните общини. Около 40% от младите там нямат дори и средно образование. Затова те трудно могат да влязат в някоя програма на Министерството на труда за намиране на работа и обучение. Не може да си неграмотен и да разчиташ, че ще си намериш добра работа. За съжаление проблемът са и младите хора, които не искат сами да си помогнат и да влязат в системата на труда. За тях не можем да направим нищо. Разбира се, има и много млади мотивирани личности с добро образование. Там, нормално, очакванията за доходите са по-високи. Затова аз съм един от хората в България, които смятат, че заплатите у нас трябва да се увеличат ударно.
– В момента много се говори как в България младите хора се подготвят не за ценни кадри, а за износ. Какво правите, за да ограничите броя на заминаващите млади хора в чужбина?
– Пазарът е отворен. Никой не може да ги спре и да ги задържи. И това не е проблем само на образователната система, а на икономиката. Ако образователната система е способна да произвежда специалисти, които могат да си намерят работа в цяла Европа, то икономиката трябва да им създаде условията, за да останат тук. Един човек би останал, даже при по-неизгодни условия, там където живее, където е семейството му и има собственост – стига да има добри условия на труд. Така че никой не иска да се достигне до германски, френски или шведски заплати. Иска се поне да се доближи равнището, за да могат хората да имат основание да останат в страната си.
Иначе аз съм защитник на тези програми, които обучават хората и след това ги задължават да останат за известно време в страната. Например, това са специализациите на медиците. Там, където държавата е платила 5 години обучение и после още 5 години за допълнителни специализации, трябва да се очаква този човек да остане поне 5 години в страната и да работи. Това е скъпо образование и за този специалист са похарчени значителни ресурси. Не навсякъде, но в България трябва да се въведе ангажимента за оставане след завършване на образование особено при скъпо и дълго обучение.
– Според вас възможно ли е въобще в бъдеще минималната работна заплата на България да се доближи до стойностите на държави като Германия, Франция, Швейцария?
– В далечното бъдеще е възможно. В близкото можем да мислим само за увеличение на минималните заплати и това ще донесе само ползи на икономиката. Но тук става въпрос за преструктуриране на цялата икономика. Докато ние продължаваме да развиваме само отрасли, от които изнасяме стоки само с ниска добавена стойност – суровини, зърно и т.н., положението в България ще продължи да е такова.
Ще ви дам пример – в селското стопанство ние вече внасяме месо, зеленчуци, плодове – неща, с които преди България е хранила цяла Европа. Включително и преработените храни, защото тук няма достатъчно предприятия, които се занимават с това. И страната не помага да се създаде тази връзка – да се произведе нещо, после то да се преработи и след това да го пратиш на пазара и така да е придобило по-висока стойност. Така че дългосрочната политика за различен профил на икономиката е държавна грижа – тя няма да стане от самосебе си.
– В биографията си лично казвате „работил съм какво ли не като млад“. Какво длъжности сте изпълнявали като по-млад и какво ви мотивираше тогава?
– Всичко съм работил. Като студент съм превеждал, мил съм автобуси и влакове, работил съм като екскурзовод и т.н. Много е сладко, когато един млад човек си изкара първите пари сам. И ги изкара с труд, а не по-други начини.
– Направете чрез нас кратко мотивиращо обръщение към младежите.
– Нека младите хора да погледнат към тези, на които искат да приличат. Не на тези с големите вратове и скъпите коли, а на хора, които са се доказали, успели са в професията си и държат живота си в ръцете. Хора, които са независими и самостоятелни. Всички те са проявявали упорство и настоятелност тогава, когато са искали да преследват целите си. Ако седиш на стола и чакаш нещо да ти дойде отгоре – обикновено не се получава.
