Уолтър Беринг е роден в 1844, умира в 1915. Учи в престижните Итън и Оксфорд, от 1865 е в цариградската легация на кралица Виктория – първоначално като аташе, а после като секретар. По-сетне, след Освободителната война от 1877-78, е на дипломатическа служба в Техеран, Лисабон, Атина, Цетине. Кариерата си завършва като пълномощен министър в Монтевидео (Уругвай) в началото на нашия век. Женен за левантинка, чийто баща ще му бъде преводач (тъй като той не знае български) по време на официалните му разследвания през лятото на 1876. С тях той е натоварен от прононсирания туркофил, посланик в Цариград, Хенри Елиът, който през 1876 отчаяно защитава турците. Своята обиколка из опожарена Тракия Беринг прави през юли и август, на моменти кръстосвайки пътища с другите анкетьори. В Батак той е на 31 юли. Доклада си Беринг завършва на 1 септември 1876. Първоначално той е отпечатан в “The London Gazette”, а няколко месеца по-късно, началото на 1877, влиза в № 1 за 1877 на серията английски парламентарни книжа, известни с името “Blue Books”.
Текста, който даваме тук, е от неговото българско издание.
“Батак. Сега трябва да опиша най-ужасната трагедия през цялото въстание, за която до неотдавна беше казано малко или нищо. Меджлисът на Пазарджик, след като научил, че в това село се извършват приготовления за бунт, наредил на Ахмед ага от Доспат да го нападне. Той, след като обединил силите си с тези на Мохамед ага от Дорково, се отправил, за да изпълни тази заповед. След като пристигнал в селото, призовал селяните да предадат оръжието си, което те отказали да направят, тъй като не му се доверили. Последвала безцелна битка, която траяла два дни, като едва ли е била нанесена загуба на която и да е от двете страни. На 9 май, виждайки че нещата вървят зле и отвън не идва помощ, жителите водили преговори с Ахмед, който тържествено се заклел, че ако предадат оръжието си, от главите им няма косъм да падне. Известна част от населението за неин късмет се възползвала от тези преговори и успяла да избяга. Селяните повярвали на клетвата на Ахмед и предали оръжието си, но това искане било последвано от друго – да дадат всичките пари на селото, което, разбира се, също трябвало да бъде прието.
Едва били предадени парите и башибозуците се спуснали върху хората и ги изклали като овце. Голям брой хора, вероятно около 1 000 или 1 200, се приютили в църквата и църковния двор, който бил заграден със стена. Самата църква е солидна сграда и устояла на всички опити на башибозуците да я подпалят отвън.
След това те стреляли през прозорците, а като се качили на покрива, откъртили керемидите и хвърлили върху събраните вътре нещастни човешки същества горящи главни и парцали, натопени в газ. Най-после вратата била насилена, клането извършено и църквата опожарена отвътре. Едва ли някой се е спасил от тези фатални стени. Единствената останала жива, която можах да намеря, беше една стара жена – единствената от седемчленното си семейство. Когато вратата била насилена и тя очаквала незабавна смърт, един турчин я хванал за ръката и казвайки “Ела, бабо, няма да ти причиня нищо”, я извел и ѝ спасил живота.
Гледката, която представляват църквата и църковният двор, трябва да се види, за да може да се опише. Едва ли е погребан някой труп, хората лежат там, където са паднали, и трудно може да се пробие път до вратата на църквата. Входът ѝ е запречен от страшен труп, проснат през прага.
Посетих тази долина на мрака и смъртта на 31 юли, повече от два месеца и половина след клането, но смрадта беше все така непреодолима, че човек трудно можеше да си проправи път в двора на църквата. На всяка стъпка по улиците лежаха човешки останки, гниещи и разпадащи се на лятното слънце, тук череп на стара жена, сивите коси – все още на него, там изкуствената плитка на някое нещастно момиче, разсечено на две от ятаган. Главата, която може би е била украсявана от нея, вероятно е била отнесена от някое от кучетата, които сега тук са единствените чистачи, за да бъде лакомо изядена.
Вън до самото село преброих повече от 60 черепа в малка долчинка и от вида им беше очевидно, че почти всички са били отделени от тялото с брадва и ятаган. От остатъците женско облекло, разхвърляно наоколо, е ясно, че тук закланите хора са били жени.
Има причина да се опасяваме, че някои от по-богатите селяни са били подложени на жестоки мъчения, преди да бъдат убити, с надеждата да предадат укрити ценности. Така Петрос Трендафилосa и дядо Нешо били печени на огън, а на Стоян Стойчов отрязали ушите, носа, ръцете и ходилата.
Смятам, че се каза достатъчно, за да стане ясно, че на Ахмед ага и хората му се пада славата за извършване на може би най-гнусното престъпление, опетнило историята на нашия век. Бих казал, че на делата им съперничи само Нана Сахибa.
Колкото до броя на убитите, по-горе казах, че ги изчислявам на около 5 000. Зная, че някои други посочват по-голяма цифра, но както и да са нещата – дали изкланите ще наброяват стотици или хиляди, това в ни най-малка степен не намалява престъпността на убийците. Намерението им било да бъдат изтребени всички, освен малкото момичета (може би около 80), които те са отвлекли, за да задоволят похотта си. Тези, които са избегнали тази участ, дъл-жат спасението си на своя късмет, а не на внимателните грижи на съседите си.
За този подвиг Ахмед ага получил ордена “Меджидие”. И все пак иска ми се до известна степен да вярвам, че турските власти не са знаели ужасите, извършени в Батак, преди да го посетя аз. Селището се намира в планината, на 8 часа път от Пазарджик, и е някак си трудно достъпно. Преди да отида, там не е бил никой, който би могъл достоверно да разкаже на властите за това, което е видял. Ако са знаели наистина, че мястото представлява купчина разлагащи се трупове, нямаше ли да вземат мерки да ги разчистят, преди аз да видя тази сцена.
Един турчин, който ме придружи от Пазарджик и който по пътя гръмко осъждаше бунтовниците, изцяло смени тона си, когато видя какво бяха извършили сънародниците му. Беше обзет от ужас не по-малко от мен. Докладът на Едиб ефенди относно Батак не подлежи на критика. Имам сведения, че той никога не е ходил там. Бих искал само да му задам два въпроса:
1. Беше ли цялото село, което е построено главно от камък, изгорено само поради няколко “bátisses en bois”a, запалени, за да се доближи църквата?
2. Дали жените, обезглавени вън от селото, за костите на които се караха кучетата, когато ги видях, са убити в предполагаемия бой?
Батак е било процъфтяващо село и активно търгувало дървен материал. Всички дъскорезници са изгорени и 300 оки желязо задигнато или разпиляно. Голяма е също загубата на добитък – 1 000 чифта волове, 2 000 крави, 50 овце и кози и 800 коня са отвлечени.
Оцелелите жители живеят в дървени колиби, построени вън от селото, и се намират в страшна мизерия, те са потресени от нещастието и даже не се опитват да погребат мъртвите си. Видях някои от жените да седят върху развалините на къщите си, опявайки тъжно; други блуждаеха в църковния двор между труповете, докато няколко, изглежда, загубили ума си, тичаха наоколо, като скубеха косите си, удряха главите си и надаваха пронизителни викове.
Сега фактите за тази трагедия се намират в ръцете на турското правителство и негов дълг е да накаже Ахмед ага и Мохамед ага за назидание, за да докаже на света, че порицава срамното им поведение.”
Източник: Илия Тодев – Батак 1876 – мит или история?. С., 2013.
Уолтър Беринг е роден в 1844, умира в 1915. Учи в престижните Итън и Оксфорд, от 1865 е в цариградската легация на кралица Виктория – първоначално като аташе, а после като секретар. По-сетне, след Освободителната война от 1877-78, е на дипломатическа служба в Техеран, Лисабон, Атина, Цетине. Кариерата си завършва като пълномощен министър в Монтевидео (Уругвай) в началото на нашия век. Женен за левантинка, чийто баща ще му бъде преводач (тъй като той не знае български) по време на официалните му разследвания през лятото на 1876. С тях той е натоварен от прононсирания туркофил, посланик в Цариград, Хенри Елиът, който през 1876 отчаяно защитава турците. Своята обиколка из опожарена Тракия Беринг прави през юли и август, на моменти кръстосвайки пътища с другите анкетьори. В Батак той е на 31 юли. Доклада си Беринг завършва на 1 септември 1876. Първоначално той е отпечатан в “The London Gazette”, а няколко месеца по-късно, началото на 1877, влиза в № 1 за 1877 на серията английски парламентарни книжа, известни с името “Blue Books”.
Текста, който даваме тук, е от неговото българско издание.
“Батак. Сега трябва да опиша най-ужасната трагедия през цялото въстание, за която до неотдавна беше казано малко или нищо. Меджлисът на Пазарджик, след като научил, че в това село се извършват приготовления за бунт, наредил на Ахмед ага от Доспат да го нападне. Той, след като обединил силите си с тези на Мохамед ага от Дорково, се отправил, за да изпълни тази заповед. След като пристигнал в селото, призовал селяните да предадат оръжието си, което те отказали да направят, тъй като не му се доверили. Последвала безцелна битка, която траяла два дни, като едва ли е била нанесена загуба на която и да е от двете страни. На 9 май, виждайки че нещата вървят зле и отвън не идва помощ, жителите водили преговори с Ахмед, който тържествено се заклел, че ако предадат оръжието си, от главите им няма косъм да падне. Известна част от населението за неин късмет се възползвала от тези преговори и успяла да избяга. Селяните повярвали на клетвата на Ахмед и предали оръжието си, но това искане било последвано от друго – да дадат всичките пари на селото, което, разбира се, също трябвало да бъде прието.
Едва били предадени парите и башибозуците се спуснали върху хората и ги изклали като овце. Голям брой хора, вероятно около 1 000 или 1 200, се приютили в църквата и църковния двор, който бил заграден със стена. Самата църква е солидна сграда и устояла на всички опити на башибозуците да я подпалят отвън.
След това те стреляли през прозорците, а като се качили на покрива, откъртили керемидите и хвърлили върху събраните вътре нещастни човешки същества горящи главни и парцали, натопени в газ. Най-после вратата била насилена, клането извършено и църквата опожарена отвътре. Едва ли някой се е спасил от тези фатални стени. Единствената останала жива, която можах да намеря, беше една стара жена – единствената от седемчленното си семейство. Когато вратата била насилена и тя очаквала незабавна смърт, един турчин я хванал за ръката и казвайки “Ела, бабо, няма да ти причиня нищо”, я извел и ѝ спасил живота.
Гледката, която представляват църквата и църковният двор, трябва да се види, за да може да се опише. Едва ли е погребан някой труп, хората лежат там, където са паднали, и трудно може да се пробие път до вратата на църквата. Входът ѝ е запречен от страшен труп, проснат през прага.
Посетих тази долина на мрака и смъртта на 31 юли, повече от два месеца и половина след клането, но смрадта беше все така непреодолима, че човек трудно можеше да си проправи път в двора на църквата. На всяка стъпка по улиците лежаха човешки останки, гниещи и разпадащи се на лятното слънце, тук череп на стара жена, сивите коси – все още на него, там изкуствената плитка на някое нещастно момиче, разсечено на две от ятаган. Главата, която може би е била украсявана от нея, вероятно е била отнесена от някое от кучетата, които сега тук са единствените чистачи, за да бъде лакомо изядена.
Вън до самото село преброих повече от 60 черепа в малка долчинка и от вида им беше очевидно, че почти всички са били отделени от тялото с брадва и ятаган. От остатъците женско облекло, разхвърляно наоколо, е ясно, че тук закланите хора са били жени.
Има причина да се опасяваме, че някои от по-богатите селяни са били подложени на жестоки мъчения, преди да бъдат убити, с надеждата да предадат укрити ценности. Така Петрос Трендафилосa и дядо Нешо били печени на огън, а на Стоян Стойчов отрязали ушите, носа, ръцете и ходилата.
Смятам, че се каза достатъчно, за да стане ясно, че на Ахмед ага и хората му се пада славата за извършване на може би най-гнусното престъпление, опетнило историята на нашия век. Бих казал, че на делата им съперничи само Нана Сахибa.
Колкото до броя на убитите, по-горе казах, че ги изчислявам на около 5 000. Зная, че някои други посочват по-голяма цифра, но както и да са нещата – дали изкланите ще наброяват стотици или хиляди, това в ни най-малка степен не намалява престъпността на убийците. Намерението им било да бъдат изтребени всички, освен малкото момичета (може би около 80), които те са отвлекли, за да задоволят похотта си. Тези, които са избегнали тази участ, дъл-жат спасението си на своя късмет, а не на внимателните грижи на съседите си.
За този подвиг Ахмед ага получил ордена “Меджидие”. И все пак иска ми се до известна степен да вярвам, че турските власти не са знаели ужасите, извършени в Батак, преди да го посетя аз. Селището се намира в планината, на 8 часа път от Пазарджик, и е някак си трудно достъпно. Преди да отида, там не е бил никой, който би могъл достоверно да разкаже на властите за това, което е видял. Ако са знаели наистина, че мястото представлява купчина разлагащи се трупове, нямаше ли да вземат мерки да ги разчистят, преди аз да видя тази сцена.
Един турчин, който ме придружи от Пазарджик и който по пътя гръмко осъждаше бунтовниците, изцяло смени тона си, когато видя какво бяха извършили сънародниците му. Беше обзет от ужас не по-малко от мен. Докладът на Едиб ефенди относно Батак не подлежи на критика. Имам сведения, че той никога не е ходил там. Бих искал само да му задам два въпроса:
1. Беше ли цялото село, което е построено главно от камък, изгорено само поради няколко “bátisses en bois”a, запалени, за да се доближи църквата?
2. Дали жените, обезглавени вън от селото, за костите на които се караха кучетата, когато ги видях, са убити в предполагаемия бой?
Батак е било процъфтяващо село и активно търгувало дървен материал. Всички дъскорезници са изгорени и 300 оки желязо задигнато или разпиляно. Голяма е също загубата на добитък – 1 000 чифта волове, 2 000 крави, 50 овце и кози и 800 коня са отвлечени.
Оцелелите жители живеят в дървени колиби, построени вън от селото, и се намират в страшна мизерия, те са потресени от нещастието и даже не се опитват да погребат мъртвите си. Видях някои от жените да седят върху развалините на къщите си, опявайки тъжно; други блуждаеха в църковния двор между труповете, докато няколко, изглежда, загубили ума си, тичаха наоколо, като скубеха косите си, удряха главите си и надаваха пронизителни викове.
Сега фактите за тази трагедия се намират в ръцете на турското правителство и негов дълг е да накаже Ахмед ага и Мохамед ага за назидание, за да докаже на света, че порицава срамното им поведение.”
Източник: Илия Тодев – Батак 1876 – мит или история?. С., 2013.
