Проф. дфн. Калин Янакиев е български философ, богослов, културолог и политик. Преподавател във Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” по средновековна култура, християнска философия, а също и във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет, както и в НАТФИЗ. Янакиев е главен редактор на списание “Християнство и култура” и е чест гост в телевизионни предавания, посветени на тази тематика. Разговаряме с него за греха, прошката, страданието, които лежат в основата на саможертвата на Иисус и на Възкресение Христово, както и за бежанците и християнството в България.
-Проф. Янакиев, Великден е символ на възкресението, в чиято основа са Христовите страдания заради човешките прегрешения и Господната прошка. Има ли обаче грях, който е непростим? Трябва ли истинският християнин да прощава всичко и не е ли това отвъд човешките възможности?
-Възкресението, според християните, е не просто чудо – то е напълно реално събитие, без което човешкото битие би било неизцелимо и неизцелено от смъртта, която е най-страшната битийна болест. В този смисъл жертвата и страданията на Христос, макар да са действително изкупителни за греха ни, не са само изкупителни. Те са спасителни. Христос е приел нашето човешко естество, отдал го е на смъртта и със смъртта си смъртта е победил. Това се пее и във великденските песнопения: “Смертью смерть поправ.” Жертвата на Иисус е спечелила безсмъртието на човека.
Що се отнася до греховете и дали има непростими такива – сам Христос е казал на въпрос на Апостолите, неговите ученици, че трябва да се прощава не 7, а 70 пъти по 7. Разбира се, тук не става дума за точно число, това е метафора на непрестанното опрощение. Трябва да прощаваме отвъд всякаква мяра. Това не означава, че божествената милост предполага отсъствието на справедливост. В края на краищата може да ни бъде простено за всичко, но неправдите и жестокостите, които извършваме, оставят своите последствия, които са абсолютно неизбежни. Това е видно и от историята – когато справедливостта е драстично нарушена, нарушителите теглят последиците. Ако се обърнат към Христос, те ще бъдат простени, но това не изличава последиците от греха им.
-Можете ли кратко да разясните философията на страданието, което също като греха се съдържа в смисъла на Великден? Защо са нужни Христовите и човешките страдания, след като Бог със своето всемогъщество можеше да направи така, че да живеем без болка и грях?
-Че можеше да го направи – можеше, но тогава би унищожил човешката същност. Тогава Бог би бил чисто и просто господар в земния смисъл на думата. Макар да се изкушаваме да кажем, че от подобно нещо бихме имали полза, ако се замислим по-дълбоко, ще разберем, че в такъв случай бихме били лишени от своята автономия. Тогава вероятно щяхме да възроптаем по-силно, отколкото роптаем сега във връзка със страданията.
Христос казва в Евангелието много парадоксална мисъл по този повод: „Онзи, който иска да запази душата си, ще я погуби. Онзи, който отдаде душата си, ще я спечели обратно“. Това означава, че ако на всяка цена искаме да запазим душата си спокойна, неуязвена от ставащото в света, бързо ще я загубим. Ще обясня това с притча, която съм извлякъл от един филмов сюжет.
Баща, известен учен, има лаборатория. Синът му – малко момче, живее там с любимото си куче. Бащата решава да направи експеримент с кучето, но той се оказва неуспешен и кучето се превръща в чудовище. За да запазят детето от гледката на променения му приятел, родителите пускат кучето в камера и после в дълбок кладенец. Детето ходеше до ръба на кладенеца всеки ден и с обречено страдащ поглед наблюдаваше своя бивш любимец.
Ако на детето бяха спестени тези страдания, то може би щеше да спечели своето спокойствие, но щеше да загуби състраданието и душата си. То придоби душата си именно в момента, в който страдаше. Съвременната цивилизация е ориентирана изцяло към спестяването на страданията и на състраданието. Специализирани заведения поемат дори страданието от загубата на близките ни. Всячески се грижим да не бъдем уязвени, в резултат на което губим чувствителността си и в най-дълбока степен духовността си.
-Християнството проповядва смирение, сам Иисус казва : “Когато ударят по едната буза, обърната и другата”. Някои приравняват подобно поведение с примиренчество с несправедливостта. Какво е Вашето мнение?
-Това е една от най-големите съблазни в тълкуването на християнството – тези слова да възприемат като примиренчество. Същото съм чувал и за израза: “Когато ти поискат една риза, дай и двете си”, “Когато те завлачат по съдилища, покори се”. Важен е контекстът на всяка от тези фрази. Станало е навик Евангелието да се чете като сборник с афоризми, а то е цялостен текст и това не бива да се забравя. Ако човек му обърне внимение, ще се види, че тези неща са казани в проповед на Иисус за настъпването на Царството Божие.
Перифразирам истинския смисъл на цитираните изрази за обръщането на бузата и даването на ризата. Христос иска да каже: “Вие сте вече поданици на Божието царство, свободни сте във висша степен от този свят, макар да живеете в него, вече сте му чужди, принадлежите на велика сила. Ако ви искат ризата, дай 2, защото вече нямаш нужда от тях. Не се интересувай, ако те завлачат в съда, защото ти вече не принадлежиш на юрисдикцията на този свят”. Не става дума за никакво примирение, а за осъзнаването, че над нас има нещо много по-велико от земното. Всички тези фрази рисуват образа на свободата.
-Какъв е смисълът на изкушението, което води към греха? Защо Бог подлага човека на изпитание, като му казва: “Не яж от дървото на познанието” и в същото време поставя дървото пред очите на Адам и Ева?
-Защото човек е трябвало да бъде самостоятелен и да вземе решение. Грехът на човека не се състои в слабостта на силите му, а в това, че е повярвал на змията, т.е. на дявола. Дяволът казва на Адам и Ева: “Не е така, както казва Бог. Ако ядете от дървото на познанието, очите ви ще се отворят и ще прогледнете, ще разберете”. Те са загубили вяра в думите на Бога, без да имат и най-малкото основание за това. „Не, не е така добро, както ни е казано, лъжа е. Бог е тиранин, който иска да ни държи в неведение като невръстни деца, не ни дава възможност да пораснем“, са помислили Адам и Ева и това е в основата на грехопадението.
Да не се фокусираме само върху притчата за ябълковото дърво – знаем, че в човешките отношения не всяка забрана е вредна за нас. Когато имате любим човек, много неща си забранявате вътрешно, без да ви се оказва насилие. Краят на любовта е моментът, в който казваме, подобно на първите хора: “Не, не е така, не е забранено да изневеря, това не е прегрешение“ и предприемаме стъпката. Грях е извоюването на свободата, независимо от любовта.
-Западните общества са прогресивно антирелигиозни – французите, например, се гордеят със своя атеизъм. Те са и по-развити в социално и икономическо отношение от Източна Европа и Русия, които, изглежда, са съхранили в по-голяма степен своята религиозност. Смятате ли, че напредъкът на Запада е свързан със загърбването на религията?
-Точно обратното е. Вярно е, че през вековете Западната църква се е съпротивлявала на всеки нравствен напредък и това е нейният основен грях. Западна Европа преди е била силно христянска и именно тогава е създала някои от най-големите си постижения. Нека си дадем сметка откъде тръгва християнството – то се появява в един свят, в който робството е било най-нормална практика. Там властникът е бил буквално обожествяван, а сега нищо от това не е останало именно благодарение на Христовото учение.
Нека отбележим, че не бива да се правят обобщения, че всички французи или всички германци са антирелигиозни. Европейските държави култивират свободата на личния избор и всеки има правото да изповядва дадена вяра или не. Има и религиозни западноевропейци, както и нерелигиозни. Има силна католическа църква, както и заслужаваща уважение протестантска деноминация.
Русия и Източна Европа трябва да признаят, че за повече от половин век извършиха едни от най-големите престъпления срещу църквата и избиха стотици хора. Православното християнство в Русия се е превърнало в чисто държавен инструмент, казвам го с болка. Руснаците, изглежда, не могат да живеят без образа на врага и възпроизвеждат митологията, че Западът е тотално секуларен, а те са тотално религиозни.
В същото време само преди 26 г. при тях християнството беше забранено. Русия е единствената страна с европейски наченки, в чиято столица все още стои една езическа мумия на антихристиянски вожд. Комунизмът има огромна роля за изоставането на Източна Европа от Запада, неговото социално инженерство остави непоправими антропологични белези.
Тук става дума за опасно изкушение – авторитарният режим на Путин ползва християнството като духовна полиция, с което му нанася много по-тежка вреда, отколкото тоталитарния режим. То бе забранявано, но затова именно изповядващите го го съхраняваха искрено и героично. В Русия да си християнин днес е нещо като политическа коректност, която има антинасоченост – против Запада. Кодът „анти“ значи, че това всъщност не е никакво християнство.
-В този контекст, какво можете да кажете за отношението на българите към религията днес?
-В миналото то е ясно, защото тогава бяхме под съветска окупация 45 години. Днес у нас църквата има своите проблеми, но аз съм обнадежден. Журналистите имате навика да се фокусирате в проблемите и дори ползвате думата „църквата“, като имате предвид Светия синод. Това не е съвсем точно, защото църквата е сбор от Светия синод, редовите свещеници и миряните.
Аз съм обнадежден за бъдещето на християнството в България. Виждам през последните години как хората се завръщат в храма. Вече има нови поколения, необременени от миналото, образовани, които искрено вярват в Бога. Дори на по-късна възраст – около 30-годишни, които не са били вярващи, намират път към Господа. Затова смятам, че състоянието на църквата се подобрява, макар да имаме основателни критики към някои нейни представители.
-Наскоро Вселенският патриарх Вартоломей се срещна с папа Франциск. Смятате ли, че това бележи началото на неформално за момента сближаване между православната и католическата църкви? Важно ли е подобно сближаване да се състои с оглед заплахата от ислямски екстремизъм?
-Тази заплаха често е доста преувеличавана, особено от медиите. Вижте, ако един чужденец или бежанец от друга вяра извърши престъпление, ние веднага обобщаваме, че всички от неговия етнос или религия са престъпници. Това е абсолютно погрешно. Колкото до съобщенията за насилвания на жени в Западна Европа – да, това е крайно осъдително и не можем да затворим очите си, но не бива да ни настройва против всички бежанци. Да не забравяме, че българи също вършат престъпления, но ние не казваме за себе си: “Българите са престъпници”. Нека не прилагаме двойни стандарти.
Освен това трябва да помним, че Господ закриля пришълците. Има една притча, която разказва как човек приема при себе си трима странници, след което се оказва, че това са били ангели. Да не се лишаваме от възможността да помогнем на страдащите, които бягат от война. Това е християнското отношение към бежанците.
Що се отнася до срещата, която споменавате, тя може да послужи за пример на нашия Свети синод, който е заемал доста притестителни позиции относно бежанците, свързани с етническия мир у нас. Ще кажа, че етническата карта на България не е работа на църквата. По време на срещата между православния и католическия духовни глави те приеха декларация, в която се ангажират да работят заедно за единството на християните и за облекчаване на ситуацията в Близкия Изток.
Да не забравяме обаче, че православието и католицизма имат твърде много различия помежду си, както и прекалено тежки спорове, за да се надяваме, че с тази среща между папа Франциск и патриарх Вартоломей църквите ще се съединят. Различията са трупани с векове и трябва да бъдат изгладени с много внимателни разговори между образовани теолози, за което са нужни години.
