Кевин Сайтс има зад гърба си 30-годишен опит като журналист, а от 10 години е военен кореспондент, отразяващ най-горещите точки на планетата. Правил е репортажи от Ирак, Косово, Афганистан, Колумбия, Конго и от още стотици места. Докосвал се е до смъртта безброй пъти, като е виждал как умират не само униформени, но и цивилни. Губил е и свои колеги.
През богатия си професионален опит Кевин Сайтс е бил кореспондент за медийни гиганти като ABC, NBC, CNN и Yahoo! Известен е с прозвището „Дядото” на журналистите с раница, тъй като пътува сам и отразява войнни конфликти, „въоръжен” единствено с раница, в която има снимачна и записваща техника и няколко чифта дрехи. Носител е на наградата „Даниел Пърл”, която му е връчена за смелост и почтеност в журналистиката. Ето какво разказа за своята професия Кевин Сайтс пред Kmeta.bg
– Г-н Сайтс, Вие сте журналист с голям опит зад гърба си. Първите си стъпки в професията правите още на 15 години, как се случи така, че станахте военен репортер?
– Израснал съм в скучен американски град и за мен отразяването на военни конфликти беше много вълнуващо в началото. Стана случайно. Работех с един военен кореспондент, който беше изпратен на война и аз трябваше да замина с него, за да отразявам военния конфликт. Така започнах и никога не спрях. С времето осъзнавах, че не винаги съм си вършил работата перфектно, затова се връщах на места, на които вече съм бил, за да се “поправя”.
– От коя част на света бяха първите Ви репортажи?
– Първият ми репортаж беше от Близкия Изток. След това отразявах военните конфликти в Косово, в Афганистан, в Колумбия и т.н., списъкът е дълъг.
– Коя част от работата Ви е по-трудна – да снимате войниците и престрелките между тях, или да отразявате живота на цивилните хора и невинните жертви?
– Със сигурност по-трудно е да правиш репортажи за жертвите. Защото всеки човек, дори и маймуна с фотоапарат може да ви снима насилието и самата престрелка, това е лесно. Да, може да има някаква опасност и визуално това да е интересно само по себе си, но драмата с невинните хора е много по-голяма. Когато репортесрствате за жертвите, е много по-трудно. Тежко е. Хората не искат да виждат снимки на нечия трагедия. Кой иска да види мъртво дете?! Но това се случва много по-често, отколкото си мислите.
– Тук идва и етичният момент – имало ли е история, която не сте пожелал да разкажете, която сте преценил, че е по-добре да запазите само за себе си?
– Да, имало е много такива случаи, за които съм се чудел, но почти винаги съм ги разказвал. Това е моята роля. Със сигурност хуманната страна на репортерстването е да се идентифицираш с тези, които страдат при конфликтите. Но основната отговорност на журналиста е да търси и да покаже истината на аудиторията, особено на онези хора от родината му, които научават за войната чрез него.
– Бил ли сте заплашван заради история, която сте разказал?
– Разбира се. Особено, когато знаят къде живея, каква кола карам, знаят номера ми.
– А имало ли е съдебни дела срещу Вас, заради работата, която вършите и репортажите, които правите?
– Не, съдебна отговорност не ми е била търсена.
– Вие като журналист за кого смятате, че сте по-полезен, на кого служите – на обществото по света или на хората, които са пряко засегнати от военните конфликти?
– Това често е едно и също. Моята роля като журналист в демократично общество е да информирам аудиторията, така че хората сами да направят извод за това какво вършат политиците и правителствата на отделните държави. Ако политик е обявил война – и вие не сте съгласен с него, тогава при следващото гласуване не го подкрепяте. Но това не може да се случи ако не разбираме същността на самите конфликти.
– Казвате, че в тази професия е много важно да се намери тънката граница между професионализма – желанието да снимаш и да отразиш всичко, и премерения риск. Къде е тази тънка граница?
– За всеки тази граница е различна.
– Къде е тя за Вас?
– За мен лично не си заслужава да отидеш на такова място и да рискуваш живота си, освен ако не си сигурен, че можеш да разкажеш нещо по-различно за тази война, да предадеш конфликта от друга гледна точка, да покажеш нещо, което да има смисъл, нещо което ще даде на аудиторията информация, различна от тази за бройката на загиналите и ранените.
Гласувайте в конкурса „Кмет на годината“ ТУК.
