Момчил Карамитев от 20 години живее и работи в чужбина, първо в Италия, а после в САЩ. Той е завършил ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Около година след дипломирането си през 1986 г. е в театъра в Кърджали. После печели конкурс в Младежкия театър, където работи 4 години. Играл е в няколко български игрални филма. След това печели стипендия за престижна академия в Италия – Academia D’Arte Dramatica Silvio D’Amico. Продължава образованието си със специализация по режисура в частен университет в Рим, дипломира се с филм по разкази на Уди Алън, асистира на Фелини за филма „La Voce della Luna”. През 90-те години Момчил Карамитев учи кинодраматургия в Ню Йорк. Освен като актьор Момчил Карамитев се изявява и като продуцент, работи и като кино и театрален режисьор. Определя сам себе си като „гражданин на света”.
– „Момчиле, големият талант се предава през поколение…? Обезкуражавал ли ви е някой с тези думи да не избирате професията и съдбата на вашите родители?
– Кой казва, че “големият талант” се предава през поколение? Никога не ме е обезкуражавало подобно твърдение, защото смятам, че е невалидно. Чували ли сте по-вярното според мен, че талантът се наследява, или че кръвта вода не става…?.
– Има ли според вас рецепта как човек може да избяга от сянката на известните си и талантливи предци?
– Рецепта всеки си избира сам, ако прецени че е в “сянка”. Аз живях и продължавам да живея в светлината на моите родители.
– Според друго ваше откровение баща ви съзнателно ви е държал далеч от бляскавата и примамваща среда на кинаджиите и театралите, за не загубите детството си. Какво тогава все пак ви накара да изберете ВИТИЗ, театъра и киното?
– Нуждата от творческа експресивност, нуждата да творя.
– Как се предпазвахте в годините от неизбежните реверанси и преборване с неизреченото: „Той все пак е син на гениалния Чочо…“
– Да се предпазвам?! За мен е чест да казват, че съм син на моя баща. Това означава качество – това съм се стремял и продължавам да защищавам – качеството на моята работа.
– Това не и ли една от причините да търсите реализация като актьор и режисьор отвъд океана?
– Това не е причината. Причината е жаждата за знание, за постигане на световно ниво в професията ми! Желанието да изпиташ сам себе си, своите възможности в други обстоятелства. Едно е, когато всички те познават, друго е когато не те познават, теб и твоите родители.
– Споделихте, че в момента играете в експериментален театър в Лос Анджелис… Кажете нещо повече за този ваш ангажимент?
– Театралните експерименти са лекарство и храна за мен, който съм роден в актьорско семейство и обичам работата си на режисьор. За мен това е като да отидеш на възстановителен санаториум – здравословни процедури, масажи и здравословен режим. Така се лекувам от закостенялост, клишета и щампи. Подбирам матералите с внимание – това, което на мене ми се струва актуално и което ми е близко до светогледа. Тази работа ме сближава с нови хора. Работим по различни начини… Нещо като лаборатория, в която се търси “чудотворен камък”…
– Амбициите ви като режисьор очевидно са по-големи… От тези три проекта, за които споменахте, кой ви е най-скъп и най-реализуем?
– Който и кинаджия да хванете, от която и култура да е, колкото и да е млад или възрастен, ще ви каже че има няколко проекта, които иска да реализира. Тези проекти са стигнали до сърцето, до душата и до мисълта – там еволюират и непрекъснато оживяват и “напират” да се “родят”. Случвало ми се е да се събудя и да живея с мисълта, че вече снимам дадена случка. Не ми е лесно да кажа кой ми е “предпочитания” или “най-скъп”. Ако имаш няколко деца, например син и дъщеря, кой от двамата обичаш повече? Трудна работа, защото обичаш и двамата с всичките им качества и недостатъци – това е положението и с проектите. Имам три български проекта и още толкова англоезични.
– Стана ясно, че вие сте прелетели през океана, за да се включите в кинофестивала „Златната липа“ в Стара Загора. Само синовния дълг и обич ли ви накараха да участвате в тази толкова откровена среща с Марта Вачкова, посветена на 100-годишнината на българското кино и тримата големи в него – Апостол Карамитев, Григор Вачков и Петър Слабаков?
– „Златната Липа“ бе чудесен повод да честваме 100 години Българско кино. Кога друг път можем да имаме такъв повод – след още 100 години.. Кога можем да се съберем на едно място актьори, режисьори, сценаристи, оператори, продуценти, критици и журналисти от различни поколения, народности и култури – малко ли ви се струва? Разбира се, че за мене е чест да изпълня “синовния си дълг”, но това означава също да споделиш, да предадеш на някого опита, който си натрупал. Това също е от значение за мен. Тази възможност ми предостави Маги Ралчева като ме покани да участвам в тази среща. Много съм й благодарен. Тази година фестивалът беше много динамичен и създаде условия за нас, българските творци в киното, да сме близко, да се опознаем и сближим, така, че да можем да работим ползотворно, а не само да четем по интернет информациите къде какво става. Ние, като хора, имаме нужда от контакт, от допир с личността на колегата, това е от огромно значение за качеството на нашата работа.
– Кой бе вашия филм в класацията на БНТ за 100-годишния юбилей на българското кино и защо?
– „Време разделно“,не само защото играя в него. Този филм е част от нашата история, част от самите нас. Направен е с талант, умение и с много любов!
– Макар и далеко от България, следите ли какво става в съвременното българско кино? Оценките за него понякога се люшкат между „Осанна“ и „Разпни го“…
– Да, следя какво става с българското кино. Оценките… Важно е да се види кой дава оценките. Можете ли да ми посочите трима достойни критици, които да пишат критика за даден филм – да помагат с критиката си процесът на правене и обновяване на Българското кино? На мене ми е трудно… Това, което чета са новини кой кога направил филм и къде го показал. А къде се говори за идеята, която седи зад филма, за нейната актуалност и проблемите, които третира. Води ли до изводи и подсказва ли за нещо, което може да помогне на зрителите, които го гледат? Такива анализи не мога да намеря. От новините се тъсят сензации, шокиращи и много пъти изкривени за създателите на филмите а не за самите филми.
Снимки: Матей Бонев; novinar.bg;
