Мирела Иванова присъства на литературната сцена почти трийсет години. Дори да не помним стиховете й от ученическото списание “Родна реч”, където тя дебютира през 1977 година, непременно се досещаме за телевизионното й предаване “Остров за блажени”, което водеше години наред заедно с колегата си Бойко Ламбовски по БНТ, или за артистичните поетични и кабаретни спектакли “Петък 13” в началото на деведесетте. Пътува с удоволствие из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 година в издателство “Вундерхорн” в Хайделберг излизат и двете й “немски” поетични книги, “Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и “Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман. През 2002 получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа “Херман Ленц”, връчвана от немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг.
Мирела Иванова е директор на музей „Иван Вазов“ в столицата.
С Мирела Иванова разговаря Валя Топалова
– Столицата ни активно се готви да защити кандидатурата си за европейска столица на културата през 2019 година? Какво според вас липсва в цялостния културен облик на София?
– София е не само родния ми град, но и моята лична културна столица, откакто се помня. За радост част от важните културни топоси на моето юношество все още са налице: зала “България”, операта, театрите по ул. “Раковски”. Изпитвам голяма носталгия по липсващите студийни кина “Витоша” и “Левски”. по кино “Славейков”, което бе средоточие на български филми. Отсъствието на нормални, а не “молови” киносалони, разкъса една важна градска културна мрежа, отне твърде много от културата на всекидневието на столичани, разгради една възпитана в ценностите на стойностното европейско и световно кино мислеща публика.
В суматохата на промяната изчезнаха и традиционните книжарници, но радостен факт е, че възникнаха нови. Театрите също преживяха големите си кризи и сега всеки може да открие своето представление на голямата софийска театрална сцена, да направи избор. Уви, София няма своя постоянна литературна сцена, макар културният живот да се разширява в много и неочаквани посоки и изкуството да превзема и все повече открити сцени – оперната програма под открито небе пред храма “Св. Александър Невски” е уникално събитие, сцената в парка на Военното училище – също. Фестивалът “София диша” също е прекрасна хрумка, макар че на моменти заприличва на селски панаир, премного шарения, самодейност и покупко-продажба.
– Какво е впечатлението Ви от музеите в столицата?
– Музейният облик на София все още е “в движение”, предполага го и самият разрастващ се и наподобяващ строителна площадка град. За беда някои от новооткритите експозиции – на социалистическото или модерното изкуство например – стоят като мъртви места. Е, честно ще Ви кажа, че си представям как големи групи от софийските училища правя образователни музейни турове, непрекъснато като част от фантасмагоричната програма “Да отгледаме новите хора”, виждала съм го с очите си не само в европейските столици, но и в забележителни туристически градове като Пиза или Бамберг. В кварталите на София живеят деца и родители, които не са “слизали до центъра”, какви ти тук музеи… Студентски град се обитава от стотици млади хора, които не са си показали носа по-далеч от тамошните кафенета и чалготки. Градският живот и култура са форма на последователно възпитание, започва се с простите правила да не плюеш по улиците и да не хвърляш боклуците, където ти падне, преминава се към създаване на градивно любопитство към градската архитектура, знаковите улици и сгради, и чак сетне идват музеите, галериите, изкуството изобщо. Не е утопия, а дълготрайно усилие да подарим смисъл и бъдеще на младите хора.
– Повече от петнайсет години работите в къщата музей на Иван Вазов в София? Какво е усещането да прекрачваш прага на този уникален дом почти всеки ден?
– Отговорът е сложен: не е достатъчно да потвърдя, че обичам работата си тук, че съм обвързана с нея по безброй начини, от мистичен до битов. Да започнем с факта, че Вазовият дом в София не е просто най-старият български литературен музей, защото отвъд този факт може да се каже, че е и средоточие на национална памет, знаково място в духовната ни, обществена и литературна история. Двуетажната къща на ъгъла на “Раковски” и “Вазов” с ожулена фасада и ронещ се балкон само привидно е малка, а всъщност е голямото поклонническо средище на няколко поколения българи, приживе и след смъртта на поета. Опазен по чудо през годините и превратностите неотстраним символ на европейската ни принадлежност. Тук Вазов живее най-дълго време, пет години подир смъртта му къщата отваря врати като първия български литературен музей, чийто уредник от 1926 до 1946 е Елин Пелин, та ако към духовете на двамата прибавим и този на проф. Иван Д. Шишманов, най-скъпия и чест Вазов гост и негов знаменит биограф, ако прибавим автонтичните спомени за живота на класика ни, а към тях и множеството митове и легенди, то излиза, че всеки ден прекрачвам прага на едно невероятно обиталище, съхранило и автентичната патина на времето в безброй безценни предмети, и сенките и същината на голямата българска словесност.
Музеят има, с други думи, необятен вътрешен обем, защото побира миналото, настоящето и бъдещето на българската литература, едновременно е принадлежим и непринадлежим на няколкото стаи, в които е разположена експозицията. Харесвам ми да виждам всичко и откъм високото, защото битовите проблеми често ме запращат и в ниското. Хайде да не казвам в най-ниското. Голяма и тягостна всекидневна битка е да се опазва и обгрижва къщата, строена през 1896 година, голяма и отчайваща тъга е, че няма последователна, целенасочена политика по поддържането тъкмо на този музей. Непрекъснато съчинявам и пиша вопли, докладни, предложения, проекти, струва ми се, че не достигат не само средства, а най-вече отношение и прозорливост.
– Какво е мнението Ви за министър доц. Мартин Иванов, който направи запомнящото се изказване, че културата не е брошка, която днес да носим, а утре да свалим?
– Министър на културата в предишното служебно правителство, актьорът Владимир Пенев, често споделяше идеята цялата улица “Иван Вазов” да се превърне в музей, е убедихме се, че времето не му достигна и за реализацията на далеч по-обозрими, неартистични и конкретни идеи. Преброено е времето и на доц. Мартин Иванов, макар като ръководител на архива той да доказа, че е достатъчно организиран, чужд на вкостенелите чиновнически методи и всеотдаен към работата си. Множество безценни исторически документи, особено от близкото минало, се превърнаха в публично достояние, в темел на самосъзнанието ни и извори за трезва самооценка. Образованието и опитностите му на историк несъмнено ще бъдат сред най-добрите му съветници и сега.
Като всяка работа, която се върши с обич и просветлен разум, сигурно и министерската също не е лека, хеле пък става ли въпрос за болезнени територии като културата и изкуството, където проблемите са умножени и от дългогодишно им замитане под разни килими, и от липсата на средства, правила, хоризонти.
Сигурна съм, че макар и за няколко месеца, доц. Мартин Иванов ще се нуждае от сили и целенасочена добротворна енергия, затова му ги пожелавам. Пожелавам му и да помни, че българските книги, които в края на краищата назовават и разказват живота ни и са нашето насъщно художествено самопознание, са обложени с един от най-непосилните данъци не само в Европа, но и в света.
