На днешната дата през 1937 г. България губи поетесата Мара Белчева. Тя е родена на 8-ми септемсври 1868 г. в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891) следва филология във Виена. Междувременно е поканена за придворна дама. От 1903 е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му.
По време на Междусъюзническата война (1913) е милосърдна сестра и учителка в София. Публикува стихове от 1907. Автор на книгите: "На прага стъпки" (1918), "Пенчо Славейков. Бегли спомени" (1923), "Сонети" (1925), "Избрани песни" (1931), "Един живот. Поезия, преводи, дневник, спомени, писма" (1995), " И сенките ни тихо ще се слеят. Стихове и писма" (заедно с Пенчо Славейков) (2010), "Весталка, неразбулена мечта" (2013). Превежда произведения от Фридрих Ницше – "Тъй рече Заратустра" (1915), Герхарт Хауптман – "Потъналата камбана" и др. Редактор на "Избрани съчинения" на Пенчо Славейков (1923). Умира на 16 март 1937 г. в София.
Предлкагаме ви едно от стихотворенията на поетесата, вдъхновено от красотата на Рилските езера:
Рилски езера
I
Ветреца със паунови пера
се къпе в езерото при нозете
на рилските скали хилядолети.
И сред затихналите му недра
оглежда се старинен някой град
усмихнал се под лилиите бели.
И трепнала там двойка, танц подела,
и люде, като че от други свет,
в пъстри свилени одежди – низ –
стоят пред дверите на църква стара. –
С рисунки миналото заговоря…
Къде потъна онзи бряг скалист,
с градът на някогашните ми дни, –
и двойката блажена де изчезна?
Нощта сега оглежда светла бездна
в окото на лазурни глъбини…
II
Недей въздиша, не тъжи!
Не е ли всичко песен?
Не опетнявай радостта
на пламналата есен.
Несетно тя се тук провря,
през зъбчест връх поглежда.
На Рила в сините очи
усмихва се надежда.
И пеят хиляди уста
на камъните в храма:
Навсякъде царува Бог
и никъде го няма…
