През последните месеци един остров в Индийския океан присъства в медийното пространство едва ли не като колония на България. Занзибар е представян като спасителен оазис за българите, които търсят бягство от мерките в пандемията, имат глад за забавления и искат да отидат на плажен купон. Занзибар започна да се сравнява със Слънчев бряг, стана асоциация на безотговорно отношение към здравето и дори се превърна в заплаха за нови щамове на коронавируса, които могат да бъдат пренесени с някой полет.
В медиите островът сякаш съществува в друг времеви отрязък и се акцентира върху лекотата на живота, която всеки пристигащ на него може да получи.
Отвъд екзотиката обаче животът там е друг. И не е вярно, че COVID-19 в Занзибар не съществува. Танзания обаче, към която островът принадлежи, е толкова бедна, че не може да си позволи да блокира ежедневието на хората. Може да приеме вируса и да заживее с него.
Извън добре направените и красиви хотели, голяма част от местното население на Занзибар живее в къщи без прозорци и с ламаринени прокриви. Някои от тях са разпръснати в горите, а обитателите им съставят вечерята си заедно, като един приготвя месо, друг прави салата, трети вари ориз и картофи, а след това ги споделят помежду си. Домакински уреди и тоалетни в повечето домове липсват.
Но хората се хранят с чиста храна от природата – от животните, които отглеждат, морски дарове от океана, плодове и зеленчуци, които са около тях. Опаковани храни почти няма, консерванти – също. (Пластмасата обаче по красивите ивици на места е сериозен проблем).
Децата нямат и играчки. Забавленията са им да тичат около домовете си, да събират пръчки, да скачат в прилива, да вадят раковини, да си играят с животните, да търкалят гумите, които родителите им използват за излежаване пред къщите си, да ремонтират мотопедите на бащите си.
В почти изолираните села туристите са като паднали от небето и защото „боговете сигурно са полудели” те са и онези бели хора, които могат да им занесат някое лакомство в опаковка, флумастери, които ще опитват да използват за музикален инструмент с уста и много често ще питат за футболна топка. Защото футболът е на почит и имената на европейските футболисти са едни от малкото познати неща от западната култура.
Децата ще ви гледат с любопитство и светещи очи най-вече защото не познават вашия свят и защото имат любов, която няма къде толкова да изразят. Други ще са зверчета, когато тръгваш да им даваш нещо – може да го издърпат особено агресивно от ръцете ти, а след това да се сборичкват помежду си.
След това ще се оттеглят с танцувални стъпки от "мястото на престъпление".
През месеците март, април и май 2020 г. Танзания въвежда мерки срещу вируса – училищата са затворени, масовите събирания – забранени, хората са призовани да не напускат дома си с несъществени цели.
Това обаче коства много. На Занзибар няма какво много друго да правиш освен да береш плодове, да ги продаваш на малки сергии по пътищата или на масовите пазари, които могат да те отблъснат с миризмата си, да се грижиш за оризовите полета, да пуснеш кравите, да ловиш даровете на океана, да бъдеш туристически гид, шофьор или да работиш към правителството, да бъдеш готвач за туристите и да почистваш хотелските им стаи. Заплатата на учителите е 70 долара месечно, на полицаите няколко пъти повече.
До скоро, когато си отивал да потърсиш помощ от органите на реда, те са ти казвали, че трябва да им дадеш пари за „услугата”.
И така, тъй като модерните технологии там ги няма, децата стоят спокойно, втренчени едно вдруго, или се разхождат през полето, тъй като 40 души се събират пред единствения телевизор сред съседите в тъмното, за да гледат мач, дистанционната работа не същестува. Не можеш да продаваш плодовете си онлайн. Не можеш да сменяш чаршафите на някой, който не е пристигнал. При удължаването на мерките или заменянето им с по-строги, хората са заплашени от истински глад и пълен икономически крах.
Ходенето на децата до училището сами без възрастен придружител сред пътищата между селата е много честа гледка – хванати за ръце с униформите и цветните си раници, а мотивацията им да останат в образователната система – неособено силна, затварянето на училищата е силно рисковано, а дистанционно обучение – силно невъзможно – устройства и грамотност за такова няма.
И докато в медийното пространство Занзибар все по-често става поводи за ирония, за надсмиване, че някой не приема „глобалната истина”, защото не иска да се лиши от свободата си, то голямата част от 1,5-милионното население на острова определя ритъма на дните си от приливите и отливите на океана.
Да, туристически атракции има, плажовете са изключително фини и красиви, водите – тюркоазени, храната е свежа и вкусна, партитата са възможни, но Занзибар привлича с друго – с онова първично усещане за живота, че природата е твой дом, че общностното живеене е по-смислено от затварянето ни в кутийки сред бетонните джунгли, от скролването на екраните и че беден не означава да си лишен от лукса да се затрупваш с вещи и материални блага.
Повечето от местните жители не са напускали острова, те не познават възможностите на света, но познават своето място в детайли, знаят богатствата на земята, подправките в пръстта, плодовете на дърветата, месото в черупките и имената на хората около тях. И повечето са гостиприемни, усмихнати и разговорливи на недотам добрия си английски.
В Занзибар освен родните имена имат и „никнейм”, който използват от деца и с който по-често предпочитат да се представят. Той може да е Абракадабра, Мистър Султан, Джеймс Бонд, Агент 007 – това е техният полет.
Местните жители питат дали може да се седи в самолета, може ли да се храниш вътре и има ли тоалетна. Мислят, че Черно море е черно на цвят и нямат представа откъде точно идват хората, които искат да "завоюват" острова им.
Самолетите са големи машини, с които пристигат туристите. Когато попиташ местните къде биха искали да отидат, ако имат възможност – не знаят, защото все още, за да се ожениш – сред масаите се спазва традицията да дадеш зестра от 30 крави, и се лекуват с кръв от животното, а като признак за мъжество е високият скок.
На острова времето наистина спира, но не заради „бягството” от ковид, а защото основен принцип за следване от всеки е да не се напрягаш и ядосваш. И „Хакуна Матата”, и „Поле, поле” (Спокойно, спокойно) лесно се прихващат, защото на Занзибар си спомняш, че този живот е да се потопиш в него и да му се насладиш – независимо от условията. И по-често не шумно, а просто съсредоточено и взирайки се във и около себе си.
