Събота , 6 септември 2014 г. – Ден на Съединението. България е залята от порои. Три жертви. Траур в Бургас. Стотици хора без домове. Трагедия на връх празника.
В събота, 5 септември 2009 г., се случи поредната трагедия преди поредния почернен национален празник – Денят на Съединени. Изглежда, трагедиите, които ни сполетяват при всички правителства, са най-сигурното доказателство за приемствеността в българската политика след 10 ноември 1989 г. На думи правителствата провеждат уж различна политика, а на практика резултатите са едни и същи: за едни шампанско, за други – сълзи!
При правителството на проф. Любен Беров, в хода на “ювелирна операция”, се изпозастреляха антимафиоти в жк “Белите брези”. Пристигнаха и шест ковчега от мисията ни в Камбоджа. При Жан Виденов изгоряха 14 български войници от войските на Министерството на транспорта. При Иван Костов в затвора в Либия бяха хвърлени българските медици и палестинският доктор Ашраф. При Симеон Сакскобургготски загинаха 13 българи в Ирак, а в река Лим се удавиха 12 български деца. При Сергей Станишев изгоряха 9 души във влака София–Кардам, а по-късно неизправен автобус помете десетина души край пътя за Бакаджиците. А на 5 септември 2009 г., при правителството на ГЕРБ, 87-годишен македонски катер удави в Охридското езеро 15 български туристи. Сякаш над България тегне някакво проклятие! Или това е нейната съдба – да плаче, когато трябва да празнува?
Спомняте ли си как отговаря на въпроса има ли в живота на човека съдба даскалът от разказа на Николай Хайтов „Ибрям-Али”? Той казва: „Колко пъти ще ти повтарям: има! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него.”
Ето ви цяла философия, която ако препрочитахме по-често, трагедиите ни щяха да са по-редки и по-малко смъртоносни. Става дума за личната отговорност на всеки един, който живее на тази земя, за собствената му и тази на близките му сигурност. Ако тази отговорност я имаше, по-малко биха били и жертвите по българските пътища, в мините, заводите, на строителните площадки, във водоемите и т.н. „Бог помага, но в кошара не вкарва” – казва народната поговорка.
Още по-малко може да помогне държавата, когато и възрастните се държат като непослушни деца. Някои непрекъснато кръжат около смъртта, като опиянени от светлината на свещ нощни пеперуди, и свършват с опърлени крила, или изцяло изгорени…
Държавата безспорно е виновна за безредието в обществения живот, за лошото състояние на транспорта и пътната инфраструктура, за остарелия вагонен и автомобилен парк, за дупките и безумното каране по пътищата, за безпорядъка и гоненето на печалбата с всички средства в туристическия бранш, за бандитизма ако щете. А безредието, както пише Макиавели, засяга целия народ, докато жестокостта на владетеля засяга отделни личности. Държавата обаче не може да постави по един полицай до всеки гражданин, за да го пази от собственото му лекомислие.
