Рафаела Божилова
Тия дни съм се потопила в книгата на либийския десидент Хишам Матар „Завръщането. Бащи, синове и земята между тях", спечелила наградата „Пулицър" за 2016 година. С тъга откривам потвърждението на дълбокото ми убеждение, че случващото се в настоящия момент под либийското небе, е резултат на посадените от полковник Кадафи семена в либийското общество. Авторът превежда конкретни факти. Ще цитирам малък откъс от книгата: „Онези, които биха стигнали дотам, че да съжаляват за режима на Сейф и неговия баща, приличат на този, който, гледайки пепелта на опустошението, заявява: „Огънят ми харесваше повече." Разрухата, която последва падането на Кадафи, се дължи най-вече на природата на самата диктатура, а не на идеалите на революцията. Всички лозунги, които с все сила ни набиваха в главите и които бяхме задължени да повтаряме в училище, станаха част от нашето възпитание. „Къщата принадлежи на онзи, който живее в нея." – лозунгът, който направи норма кражбата и неуважението на частната собственост, роди в много от нас пренебрежението към законите. „Масите управляват. Представителната политика не е демокрация. Истинската демокрация е управлението от народа и народът трябва да бъде въоръжен." Точно с тези лозунги ни бомбардираха от 1969 до 2011. „ Е, сега, народът на Либия е въоръжен…
„А какви семена кълнат в нас, българите?" От година и половина наблюдавам плахо вътрешно политическия живот в България. В известна степен с поглед, идващ отвън, след дългите години, преживени в Ориента. Не веднъж ми се случваше да гледам, да слушам и да не вярвам ни очите, ни на ушите си. И ето че сега се вихри голямата тема: ратифицирането на Истанбулската конвенция. Самият факт, че е „Истанбулска" би трябвало да ни успокои в страховете, че някакви външни, „империалистически-декадентни" сили се опитат да покварят прекрасните ценности на изконното ни патриархално общество. Ердоган едва ли би допуснал на негова територия да се постави началото на подобна конвенция… Но, не! Оказа се, че сме по-патриархални и от Ердоган. Та, като става въпрос за семената… Пред очите ми изплуват сцени от филма на Иван Андонов „Вампири, таласъми". Филм, който колкото и пъти да го гледам, разтриса дълбоко душата ми. И в тази февруарска утрин, след като Президентът на Републиката ни разясни тия дни, че така или иначе не е необходимо да ратифицираме Истанбулската конвенция, защото този акт едва ли щял да премахне насилието в българското общество – човек си задава естествено въпроса: „В такъв случай, какъв е смисълът да се ратифицират каквито и да е конвенции, тъй като всяка една от тях поставя по принцип началото на установяването на един ред, който не е факт, но е добре да стане такъв, с общи усилия?" – та, в тази февруарска утрин си мисля, с притихнало в потрес сърце, че под почти пролетното вече небе на България „вампири, таласъми" все така крещят неистово и рисуват страховитите образи на „джуджета" – „жужета" както една накичена с чужди перли новоизлюпила се „кокона" с просташки смях нарича „различните" във филма на Иван Андонов – „джуджета", реални или фантасмагорични образи, плод на едно уродливо въображение. Заплахата на „джуджетата", „различните", от която имат нужда сред собствените ни обществени недъзи нашите вампири и таласъми, за да може да се вихри с пълна сила и с доста масова, уви, подкрепа демонската им сарабанда с привкус на десетилетна, но все така жизнена, комунистическа нетолерантност. Дали ще ги оставим още дълго да се друсат в своя просташки танц, под звуците на допотопна „музика" и то в момент, когато ни се е паднала така отговорната историческа задача да оглавяваме Европейския съюз и, както казва един наш уважаван от цялата нация възрожденец, „да дадем и ние нещо на света"?
