Ирена Иванова е писател, режисьор и актриса. Твори под псевдонима Рене Карабаш. Носител е на Литературната награда „Елиас Канети“ за романа си „Остайница“ 2019. Първата й стихосбирка “Хълбоци и Пеперуди” е с номинация за Националната награда за поезия „Иван Николов“. За ролята си във филма „Безбог“ на реж. Ралица Петрова, тя получава редица престижни филмови награди за най-добра актриса: „Сребърен леопард“ (Локарно), „Сърцето на Сараево“ (Сараево), „Алуминиев кон“ (Стокхолм), „Златна роза“ (Варна), Номинация от Българската Филмова Академия.
Основател е на Творческа академия „Заешка дупка“, която събира в лекторския си състав едни от най-изявените имена в българската литература, кино и театър.
Разговаряме с нея за последната ѝ книга “Писма на Омар до бъдещата му съпруга”, за магията на писането, с която привикваме нещата от бъдещето, за намирането на Бог, за детството като център и съкровищница, но и за раните в него, за правилните хора, които пълнят със светлина, за работата върху новия ѝ роман…
Рене, предстои да представиш “Писма на Омар до бъдещата му съпруга” в София. Кога и къде ще се случи това?
На 24 септември в София от 19:00 часа в кино „Кабана”, като се върна тъкмо от море. Все още оргазнизирам представянето, ще бъде най-вероятно по-разчупено, твърде вероятно е да участват и актьори. Надявам се да се съберем доста хора и да го отпразнуваме, тъй като поради пандемията не е имало премиери на последните ми две книги. Сега се надявам да успея и да попътувам с тях малко из България и извън страната.
Как се пишат писма до любовта от бъдещето. Успяваме ли да я извикаме?
Пишат се без график. Идват така спонтанно, както идват стихотворенията. Може да се каже, че това е поезия в проза, въпреки че са прозаични, епистоларни текстовете в книгата. Смятам, че писането изобщо, поне при мен, е една алхимия, която пренася неща от метафизичния свят във физичния. Трябва да се внимава със словото, защото е, както пише в „Писма до Омар до бъдещата му съпруга”, „абракадабра”. Защото каквото пишеш, това се случва. Трябва да сме много внимателни и с устното, и с писменото слово какви думи изричаме, тъй като са със страхотно силна енергия и помитат по пътя си. Могат да бъдат по тежки и от камък.
Когато усещаш зараждането на една идея в себе си, веднага ли я изразяваш, или я оставяш да престои в теб, преди да я развиеш?
Проблемът е, че аз постоянно бълвам идеи. Имам идеи за по-дългите си романи, бъдещи и си ги записвам. Старая се всичко да записвам. Понякога ги сънувам, друг път имам някакво видение или съм закачила вдъхновение. Съжаление не всичко успявам да реализирам. Може би тези, които най-много имат смисъл и са най-изпълнени с енергия, успяват в точно този момент от живота ми да излязат.
Как усещаш и възприемаш връзката на човека с Вселената и дала ли си отговор на себе си какъв е смисълът на всичко, което преживяваме?
Всекидневно се питам този въпрос и всекидневно трябва да бъде задаван при всеки човек и да се търси отговора му, защото не става с магическа пръчка да си създадем смисъл и да узнаем какво е Бог. Това са моменти – на свързване с първоизточника, и трябва да се борим за тях, да ги увеличаваме. Колкото повече ги увеличаваме, както при една медитация, да речем, толкова по-лесно успяваме да влизаме в тях оттук нататък. И да ни спасяват. Според мен това е смисълът, да си добър, да си в любовта. Бог е любов. Когато изпитваш любов към някого или към себе си, тогава правиш тази връзка.
Писателите носят една особена интуиция към света. Какво е твоето усещане за това, което се случи през последните две години с пандемията?
Смея да твърдя, че техният път е правият път. И неслучайно ни се случва това – една възможност за преосмисляне и зануляване на нещата, на живота. Бяхме лишени от много изконни, уж за нас елементарни неща – да можем да се видим, да се срещнем с приятели, с близките. След като ни се отне, можем да го оценим по-добре. И когато се върнем към старото нормално, което, разбира се, няма да е същото, е добре да не го забравяме. Човек много бързо закърнява и забравя. Както знаем, навикът се изгражда за 21 дни в човешкия мозък и след това е много трудно да се върнеш към старото. Но да, случват се такива неща – и те са със смисъл, с причина, и аз се опитах да взема максимума от тях.
В момента си на морето, където работиш върху новия си роман. Разкрива ли ти се какъв ще бъде той, или искаш да го задържиш, докато излезе?
В момента работя доста усилено върху новия си роман. Все още не съм започнала да го пиша. Повече от две години работя по него – върху сюжета, изграждането на този свят. Става въпрос за място, което отново не мога да посетя – този път, защото съм жена. Това е Света гора на Атон, където има само монаси и достъпът за жени е забранен. Наложи ми се доста книги да прочета и да потърся много информация, за да мога да пренеса читателите на място, на което аз самата не съм била. Но мисля, че ще се справя – както с „Остайница”, аз така и не отидох до Албания. Но се свързах с бита на селото, от което идвам и съм израсла и не беше трудно да го пресъздам. Мисля, че сега ще се случи същото. Да речем, че това ще бъде книга за истинския Бог, за новата религия, която е погледната от една друга гледна точка. И ще покажа едни крайности от двете страни на махалото и се надявам накрая читателят да се озове в средата, както и аз като писател.
Ти твориш и проза, и поезия. Какво четеш повече и къде ти е по-приятно?
Напоследък чета повече нехудожествена литература, налага ми се покрай писането на романа. Рядко се случва да пиша поезия – то просто идва и го изписвам. При романа е различно. Там е нужна дисциплина, да си отделиш време всеки ден. Има писатели, които пишат ежедневно стихотворения, разкази. Аз не съм такава, но при мен идват много ударно. За мен е естествено да напиша едно стихотворение за един месец, стига то да е добро.
Има ли моменти, в които си губиш мотивацията, пламъчето, което те държи?
Да, и добре че ги има, защото тогава можеш да отскочиш от там, докъдето си слязъл. И е добре един творец да има някаква несигурност в себе си. Защото от нея се появяват и доста красиви неща. Там, където има страх, има и обратното – много голяма смелост. Затова е добре да има и такива колебания, без да потъваме изцяло в тях. Трябва и да си вярваме достатъчно и да бъдем заобиколени от хора, които ни помагат да преминем през такива моменти. Разчитам и на собствената си интуиция, все пак съм зодия рак.
Предстои ли нов сезон на Творческа академия „Заешка дупка”?
Да, той започва на 27 септември. Все още тече приемът по курсовете ни по „Поезия” и „Проза”. Мога само да поканя хората, които искат да получат професионална помощ и да работят с утвърдени писатели. След завършването на академията помагаме на курсистите ни да съставят книгите си и да ги изпратят до издателства. Предстоят нови заглавия, които ще излязат в „Жанет 45” и други големи издателства.
Неслучайно вече за седма година се случва академията и има смисъл от нея. По някакъв начин имаш талант или не, но е важен трудът. Всичко е въпрос на работа. Помагаме да развием зародиша на всеки, който го носи.
Споменахме сезон. Кой е твоят сезон? Имаш ли атмосфера, която си създаваш, и предпочитани места за писане?
Може би лятото, макар че никак не обичам горещините. Лятото, но някъде на хладно. Всеки сезон си има своя чар. Обичам и есента, която потуля, охлажда страстите, насъбрани от лятото. И зимата обичам. Израснала съм на село и дворът в къщата е бил претрупан догоре със сняг. И естествено, пролетта също ми е любима, защото всичко се събужда и започва един нов цикъл. Мога да пиша навсякъде, стига да е тихо, да не ме безпокои никой с нищо, най-вече с битовизми. Избягвам от тях и се пренасям в друг свят. Мога да пиша, когато наистина е тихо край мен и съм сама, за да мога да се чувам, защото много лесно се разсейвам.
Много често споменаваш детството, връщаш се там. Кое е това, което пренасяш от него, което ти е останало в света на възрастния?
Богатството от детството като емоции, откриването по детски и в същото време божествен начин. Пренасям и много от липсите в детството. Аз съм имала много хубаво детство, но всеки си има неща, които са му пречили – болки, получавани от хората наоколо. Те остават в човека и ние си ги носим. И ако не работим с тях, те растат, без да подозираме, че растат. Връщайки се в детството, смятам, че всички рани могат да бъдат излекувани. За мен селото, детството, богатият живот, който съм имала, на живот и смърт там, са моят център за писане. Там душата ми е била все още не толкова обременена от егото и от други маски и опаковки и най-често се връщам там, където съм най-истинска, изваждам го от себе си и го вкарвам в книгите си. Трябва да намеря общото между темата, която пиша, и живота, който съм имала и продължавам да имам с усещанията. Гледах едно интервю на Елиф Шафак скоро и тя това каза, че слага един център, който е Истанбул, и започва около него да чертае окръжности и да го разраства. Аз правя същото, защото този център е центърът ни като човек. Емоцията, която предаваш на читателя.
Липсите, за които спомена, успяват ли да се лекуват чрез писането или е необходимо и нещо друго?
Необходими са и психотерапии. Всеки човек има нужда от такава терапия и тя не е изобщо страшна, с която да се погрижи за раните си, които е получил като по-малък от приятели и близки, и заради които не живеем собствения си живот. Нужна е и благоприятна среда – да изчистим всички токсични хора около себе си. Няма как да растем нагоре, докато те ни дърпат надолу и ни свалят от стълбата. Въпрос на избор е дали да слезеш надолу, или да се качиш без този човек. Трябва да засичаме, когато едни отношения, независимо какви са – приятелски, професионални, лични, са токсични. Това е много важно, защото колкото повече светлина натрупваш, толкова повече тя расте. Когато си в тъмни моменти, мисли и вибрации, това също расте. Трябва да се чистим, да спазваме една психологическа и емоционална хигиена.
