Пенчо Петков Славейков е виден български поет, един от участниците в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков. Остава в историята с нежна и философска лирика, помни се като един от изявените за времето си интелектуалци и общественици, признати в цяла Европа.
Роден е на днешната дата – 27 април, през 1866 г. в град Трявна. Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище в Стара Загора, където през 1876 г. е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество.
Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г. заспива върху заледената река Марица след детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството.
Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод. Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София.
През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища.
Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години. Същевременно Славейков пише и интимна лирика, която събира в първата си книга "Момини сълзи". Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.
През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението наФердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.
Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор наНародния театър (1908 – 1909).
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира.
В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
През 2007 година в Брунате е поставен негов паметник. Родната къща на Славейков в Трявна е музей.
За годишнината от рождението на гениалния поет предлагаме фрагменти от любими произведения и негови мисли:
За относителните натури всичко е относително.
В България има само дървеници и депутати.
Погледнете в главите си: патриозмът, който се мотае там, не ви ли пречи да мислите?!
Пречка е на себе си глупеца, пречка е на другите мъдреца.
Трябва да се отдалечи човек от онова, що обича, за да усети силата на своята обич.
Едно е необходимо: да не проповядваш истината на глупците и идиотите. Че ще те разпънат на кръст но няма да те разберат! Тоя кръст, на който ти сам се разпъваш, е по-тежък.
Пустиня е сърце без идеал.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи… ("Неразделни")
Свободни песни… не като онез,
каквито ази пеях – и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито –
сърце свободно, -сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.
Такова слънце в моето сърце
не грееше: – то в мрачина бе клето…
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.
Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета – тъй небото отреди –
да пей, свободни птички както пеят…" (из "Поет")
Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.След земния живот в земята той почива –
не той: почива му там тленний прах един!
Че живия му дух и мисълта му жива –
живеят в мене те, в мен, неговия син… (из "Баща ми в мен")
С ваште орисии нека
на живот да бъде клет…
С моята и след живота –
нека бъде той П о е т !
Нека тленна плът изтлее,
а живее дух терзан –
за да има що да хули
жадната за хули сган."
Рекоха и отлетяха…
А злочестият отрок
заживя – за да изпълни
техния завет жесток… (из "Орисия")
