Доц. д-р Татяна Яруллина ал-Булгари се занимава със широк кръг проблеми, засягащи историята, културата, езика на древнобългарския суперетнос, специално в географския ареал, където днес живеят волжките, кавказките (балкарци, карачаевци) и сибирските българи, част от които несправедливо се наричат татари. Корените й тръгват от Бикчура-кан, последният управник на град Булгар, загинал през 1361 г. заедно с 12 свои везира и 32-ма учени от ръката на Тимур-Булат. Родословието й показва, че второто лице в рода й бил Абдуллах-бек, който защитавайки Булгар от войската на Идегей и неговите съюзници загива през 1396 г. Според легендата синовете на Абдуллах-бек основават Казанското царство, което продължава да носи името Булгар. Изследователката заема принципна позиция по отношение потомците на кан Котраг, смятайки ги за представители на българския суперетнос в съвременния свят. Автор е на над 100 публикации, над половината от тях по българознание. Превежда и издава „Булгар тарихъ” на Гайнетдин Ахмеров, „История во кратце о болгарском народе славенском” на Йеросхимонох Спиридон, авторските книги „Величието на Волжка България”, „Волжка България и Европа”, „Метаексперимент-пси” за шуменските феномени, 3 поетични книги на български език, „Руско-български учебен терминологичен речник” за лесотехнически инженерни специалности и др.
– Доц. Яруллина, как си обяснявате сравнително слабото познаване на културно-историческото наследство на волжско-камските българи у нас?
– То е слабо познато не само у нас, но и сред хората в самата Волжка България. Основната причина за това, поне според мен, се корени историко-социалните процеси станали през миналия век. Напоследък обаче благодарение на археологическите, антропологичните и палеографските теренни проучвания, както и на публикуването на нови писменни паметници се открива невероятната картина на една изумителна българска цивилизация, чиито корени слизат към Велика България на Аттила и кан Кубрат, както и към много по-древни културни пластове.
През Х-ХІІІ в. например наследниците на Котраг изграждат близо 200 града и над 2000 селища. Тази цивилизация възприема ислямската обредност, но дълбоко в себе си носи космическия български светоглед, запазил се в музиката, орнаментиката, колористичния усет, медико-биологическите народни познания, а може би и в навиците, и в отношението към труда, а най-важно – в непресъхващото преклонение пред водата и земята, слети в едно висше божество – Йер-Су.
– Как бихте оценили днешните връзки между Волжска България и Дунавска България?
– За съжаление културният обмен между двете Българии все още не е на онова ниво, на което трябва да бъде. С наследството на нашите братя край Волга понастоящем са запознати само ограничен кръг учени и хора, които се интересуват от този въпрос.
В същото време доста наши организации, издателства и обединения разпространяват (основно писмена) информацията в тази сфера, като осъществяват така необходимите духовните връзки между двата клона на този древен народ. Но най-важните открития за нас все още предстоят – това ще бъде изненада, енигма, разширяване на съзнанието, и то въз основата на обмена на съвсем реални духовни постижения на българите!
Искам да предупредя, че виртуалното пространство за това не е достатъчно, макар че работи много добре като информационна база (въпреки своята извънредна фрагментираност), но все пак засега сме още сетивни и интуитивни същества.
– Каква, според Вас, трябва да бъде политиката на днешна Дунавска България към нашите сънародници край река Волга?
– Възможно най-открита и най-активна, с пряко участие и подкрепа на българската държава във всичките движения, инициативи и прояви! Вижте, на 20 май група волжско-български учени, които взеха участие в нашата конференция „Волжка България – история и цивилизация” в София, бяха приети от народните представители в Народното Събрание.
За пръв път през цялата история на българския парламентаризъм нашите сънародници прекрачват прага и влизат в светинята на българската демокрация. Нямаше разделение на партиите, имаше единство и се появи силата. И както каза Валери Симеонов – отсега нататък ние сме едно цяло. Според мен, това е едно ново стъпало в общонационалното ни съзнание, защото религията вече не може да играе ролята на разединяващ фактор.
– Можете ли да назовете конкретни мерки, с които връзките между тези две разклонения на българската нация могат и трябва да се задълбочат?
– Според мен мерките не са достатъчни, трябва да се осъществява цялостна политика в тази сфера. Но засега можем да говорим само за мерките. Да поканим Президента на Татарстан г-н Рустам Минниханов, който тази година посети Чехия и Унгария, вследствие на което в Казан беше открито унгарско консулство и беше пусната авиолиния Будапеща-Казан. И ние би трябвало да се стремим към това. Местните органи на управление, общините трябва да влязат във връзка с градовете и селищата в Татарстан, Чувашия, Башкортостан. Това важи особено силно за Североизточна България, където има богато древнобългарско присъствие – Капанците, Лудогорието, добруджанците и другите уникални групи, българи мохамедани. Необходимо е също така нашата столица да се побратими например с Казан или с Уфа. Именно при такава комуникация биха се проявили най-добрите човешки качества – способността за възприемане и отваряне към другите култури, спкакто казва г-жа Ирина Бокова, председател на ЮНЕСКО.
– В медийното пространство като че ли липсва информация за важните събития в живота на нашите братя край Волга…
– Да, така е. За съжаление ние нищо не знаем, а уж живеем в информационен век… Липсва интерес от страната на медиите, които се държат като хипнотизирани от руския президент, но пък са абсолютно равнодушни към Минниханов, Шаймиев, Хамитов? Какво знаем например за Иннополис край Казан, за уникалния чисто нов град за IT специалисти?
Знаем ли нещичко за уникалното венчър изложение, което всяка година се провежда в град Казан? Или още разчитаме на профанната си представа, че там все още обитават диви племена с монголски очи?…
Защо никой не се сеща да спомене, че Казанската научна школа седи в основата на съвременната химия, физика, математика, лингвистика? Няма да изброявам имена, но ще посоча, че великият Николай Лобачевски 19 години е бил ректор на Казанския университет.
– Доц. Яруллина, кажете нещо повече за празничната система на нашите сънародници във Волжска България. С какво тя може да впечатли днешния българин в Дунавска България?
– Основният и най-любим празник на всички е Сабантуй, който е съпровождан с конни надбягвания, стрелба с лък, борба с колани – кереш, детски забавления и хубава кухня, богати награди за победители…
Допреди няколко десетилетия е съществувал цял цикъл календарни празници: Нардуган 25 декември; Навруз – 1 или 23 март; Сьорен (Лазарница – събиране на яйца), Сабантуй, Шиллък (след Сабантуя), Чачак байрамы (май, празник на цветята); Субаш, Ак-Су 23 юни – празник на сребърната мълчана вода; Джиен; Янгър боткасы – горещници, узряване на житото; Чумар, Самар боткасъ – около 23 септември, вариво от просо; Каз омесе – декември, гъска. Те имат някои съответствия в българската обредност. Но потулването на българското начало в тежките години на интернационализма, както и Втората световна война водят до тяхната ерозия и почти пълното им заличаване.
