Явор Алексиев е икономист към Института за пазарна икономика (ИПИ). Той е специалист в сферите пазар на труда, регионално развитие, макроикономика, международни отношения. С него разговаряме за бъдещето на общините и за пропастта между Северозапада и Южна България, която все повече се задълбочава.
-Г-н Алексиев, в проучването на ИПИ за развитието на регионите отбелязахте, че области като Ловеч, например, разчитат основно на европейски средства, за да компенсират ниските нива на частни инвестиции. Това не е ли тревожна тенденция, каква е алтернативата за тях, ако еврофинансирането секне?
-Под компенсиране нека не се разбира, че с евросредствата общините са в по-добро състояние, отколкото ако там имаше повече частни инвестиции. Проблемът е, че парите от ЕС често се харчат имиджово – за проекти, които подобряват градската среда и дори подпомагат качеството на живот, като пречиствателните станции, но не увеличават производството, нито потенциала за привличане на инвеститори. Европейските средства са от важно значение особено за малките общини, въпросът е колко от тези общини могат да спечелят проекти. Първият програмен период още е учебен за нас, а усвояването на пари беше, общо взето, проформа. На много места се усвоиха пари, за да се осигурят доходите на общинските администрации, отколкото за неща, които качествено биха подобрили потенциала на едно населено място за инвестиции. В следващите 7 години фокусът трябва да бъде насочен именно към привличането на свежи средства от потенциални инвеститори.
-Споменахте, че образованието е много важно, за да се развиват изостаналите в икономическо и социално отношение области. Видин, например, иска да открие филиал на Медицински университет-Плевен. Доколко подобни проекти могат да бъдат осъществени с оглед пренасищането на България от висши учебни заведения?
-Права сте, че имаме прекалено много университети. Факт е обаче също, че центровете на обучение са концентрирани само в няколко области, например София, Благоевград, Велико Търново, Бургас, Варна. 4 или 5 са областите, в които няма филиали на университети, така че има какво да се направи в тази насока. Въпросът обаче е не само в тези области да завършат едни вишисти. Колко от тях ще останат да живеят и работят в тези населени места? Ясно е, че най-квалифицираните кадри отиват да работят в столицата, тъй като там възможностите за развитие и доходите са най-високи. Не бива обаче да гледаме на това своеобразно “изсмукване на мозъци” от по-малките към по-големите области като на аномалия.
По същия начин, по който млади и перспективни българи отиват да работят в Мюнхен или Лондон, да речем, хора отиват от малките населени места към София. Даже бих казал, че столицата е само първата спирка по пътя за чужбина. Този процес е естествен за всяка държава, която преминава към по-висок етап на развитие, където вече не са нужни толкова кадри в земеделието. Икономиката вече се насочва към услугите, не към индустрията. България не е толкова голяма страна и този проблем може частично да се реши с интензифициране на трудовата миграция.
-Бихте ли обяснили какво имате предвид?
-Трудовата миграция е явлението, при което едни хора живеят в едно населено място, но всеки ден пътуват до друго, за да работят, а вечер се прибират у дома. В сравнение с Южна България, в Северна тази миграция е много ниска. Виновник за това е лошата инфраструктура, която трябва да се оправи. Хората, които трайно се местят, не само работят на място, различно от родното им, а и харчат парите си там. Ако трудовата миграция с възможност да се прибираме всеки ден по родните си места след работа се увеличи, това ще изиграе своята роля в развитието на Северозапада. Доходите се мерят там, където човек живее, не там, където работи.
-Все пак какви конкретни стъпки трябва да се предприемат, за да бъдат хората мотивирани да работят там, където живеят? С оглед ниските доходи, особено в Северозапада, дори и да има възможност за ежедневна трудова миграция, ако българите нямат средства, за да харчат за транспорт всеки ден, те може би ще изберат трайно да се изселят от родното си място, тъй като това ще им спести пари.
-Първо, финансовата децентрализация, свързана с териториално-административна реформа, е много важна. 264 общини са твърде много. Броят им трябва да бъде намален, тъй като дори целият данък “Общ доход”, който общините генерират, да остава при тях, няма да им бъде от полза. Това е така, защото някои общини са толкова малки като население, че в тях липсва капацитет за умело боравене със средствата. Окрупняването на общините просто ще ги принуди да работят за привличане на бизнеса към тях. Колкото повече хора живеят в една община, с толкова повече средства разполага тя и толкова по-добре могат да бъдат похарчени парите за общината. Орязването на броя на общините дори може да насърчи местната демокрация, защото в момента бюджетният процес е административен: знае се предварително колко пари има за дадената община и за какво могат да се похарчат те, няма място за креативност.
Второ, нужно е да се акцентира върху инфраструктурното развитие на Северна България. Всички ключови инфраструктурни проекти до момента бяха в южната част на страната. Без добри пътища ежедневната трудова миграция просто не е възможна. Едно е да минеш 40 км. за час и половина, друго е това да стане за 40 мин. Габрово и Русе са приоритетни области, които трябва да бъдат свързани с останалата част на Северна България. Край Варна това вече се случи – там има трудова миграция от Търговище, Добрич, Шумен, която е много силна. В Централна Северна България обаче не само няма естествен икономически притегателен център, но няма и обективни предпоставки да възникне такъв, заради инфраструктурни пречки.
Трето, трябва ни по-различна национална политика относно минималната работна заплата. Проблемът е, че колкото по-висока става тя, толкова повече се вдигат изискванията за безработните, за да могат да бъдат наети на работа. Когато минималната заплата е 340 лв., изискванията са едни, когато скочи до 420 лв. стават съвсем други. Това е увеличение с 20%. Ако един безработен не може да повиши капацитета на труда си с 20% в сравнение с преди година и половина, то той директно отпада от трудовия пазар. Този проблем имаме в най-бедните области, в София няма такъв. В столицата минималната заплата може да бъде и 500-600 лв., ефектите от това ще бъдат минимални. Но в по-малките общини това увеличение на заплатата бута някои предприятия към сивия сектор. Дори самите работници в тези предприятия не искат да бъдат осигурявани на минимална заплата (каквато се предлага – 420 лв., бел.ред.), за да получат нещо и да не бъдат уволнени. Проблем е, че не се правят анализи по региони на възможните ефекти от увеличаването на минималната работна заплата и на осигуровките.
-Северозападна България има ли все пак конкурентни предимства пред Южна България и София за определен вид инвестиции?
-Развитието на инфраструктурата е ключово, за да се появят такива предимства. Има възможност за големи индустриални инвестиции в Северна България. Проблемът обаче е, че няма квалифицирана работна ръка. Сравнително лесно могат да се закупят териториални площи и да се построи завод там, но няма работници. Трябва да дойде много голям, ключов инвеститор, за да раздвижи заетостта. Преди време се говореше за голямо местно предприятие с идеи то да се развива в Северна България. Ако се случи нещо подобно, то може да промени инвестиционния облик на региона. Такава инвестиция би означавала надежди за обучението на работна ръка, за трудова миграция дори от други региони или поне да задържи младите там.
Дуалното обучение е много важно в тази насока, особено за области като Габрово, защото много млади габровци изобщо не опитват да работят в областта, а направо тръгват за София, следвайки общото течение.
-Искра Михайлова разясни в интервю за Kmeta.bg, че ЕС променя политиката си по усвояване на еврофондове. От средства за инфраструктура държавите вече трябва да се насочат към инвестиции в трайна заетост и в иновации. Как Северна България ще се вмести в тази тенденция, след като отбелязвате, че все още има голяма нужда от подобряване на пътищата в региона?
-Вярно е, че северната част на страната не е прескочила етапа на развитие на инфраструктурата. Докато в Южна България вече може да се мисли за иновации и трайна заетост, в Северна това не може да бъде приоритет, докато пътищата не се оправят напълно. Така пропастта между двете Българии се задълбочава още повече. В раздутия бюджет за 2016 г. правителството е предвидило много резерви за капиталови разходи. Тъй като тези разходи не се разписват, управляващите могат да решат и да построят магистрала с държавни пари, например. Много е важно почти всички средства за инфраструктура да се съсредоточат на север.
Това трябва да бъде първа точка във всеки план за регионалното развитие на страната. Може да се вземе целеви заем за изпълняване на подобни проекти от Банката за развитие, например, ако по някаква причина не може да се осигури европейско финасиране. Тук опираме до пречката, че правителството не управлява добре финансите си. Ако вземем заем, лихвите ще бъдат по-високи, отколкото биха били, ако бяхме по-дисциплинирани финансово. Има възможност да се отпуснат държавни пари за развитието на пътищата в Северна България, но тогава трябва да мерим 100 пъти, преди да режем. Грешки от подобен мащаб могат не само да не помогнат за развитието на тази част от страната, но и да отворят голяма дупка във фиска.
