След три часа усилени дебати Народното събрание прие решение, с което признава “масовото изтребление” над арменците в Османската империя и прие 24 април за ден на възпоменаване на неговите жертви. В подкрепа на документа гласуваха 157 депутати, а 36 бяха против. След гласуването, депутатите от ДПС напуснаха пленарната зала, но в кулоарите на парламента отказаха да коментират действията си. През това време останалите депутати запазиха минута мълчание в памет на жертвите. По-рано премиерът Бойко Борисов отиде в парламента и се срещна с ръководството на Народното събрание, за да обсъди темата. Той каза, че „историята си е история, а жертвите са си жертви”, и посочи, че масово изтребление са българските думи за геноцид. Въпреки че това е крачка напред, премиерът ни не е прав – признаването на „масово изтребление“ не означава признаването на „геноцид“.
Какво е арменският геноцид?
Арменският геноцид е систематично и умишлено изтребване на арменското население в територията на Османската империя по време на Първата световна война и малко след нея. Историческите доказателства категорично доказват извършените престъпления. Според арменците годините между 1895 г. и 1922 г. са избити над 1.5 млн. души от арменски произход, а стотици хиляди са насилствено депортирани. През 1890 г. в империята живее голямо арменско население – около 2.5 млн. души. Заради нормалните исторически процеси по онова време, арменското малцинство започва все по-често да надига глава с искане за отделяне от Османската империя и автономия. 
За да задържи властта над територията си, турската власт започва гонения и избивания на арменското население, които не винаги са директни. В началото се настройва кюрдското малцинство срещу арменското, а по време на Световната война арменските войници умишлено са пращани в най-големите кланета и в най-опасните и безнадеждни фронтове. Голям брой арменци са убити, а оцелелите след края на войната не могат да се завърнат по родните си домове.
Според историци обаче, има и други причини за арменския геноцид. Малцинството било заможно, а тогавашната османска власт била в тежко положение – империята била разпокъсана, отслабнала и във война. Факт е, че огромна част от арменското богатство и собственост били конфискувани. Турция от своя страна отрича кампанията да е целенасочен опит за унищожаване на арменската нация, тъй като много мюсюлмани също са загинали по време на световната война и последвалия разпад на Османската империя и действията по време на война не могат да се нарекат „геноцид“.
Защо е признат в толкова много страни?
Днес, над 100 години по-късно, въпросът за арменския геноцид не спира да е актуален. Арменците са древен, горд и единен народ. В същото време обаче са разпръснати в целия свят, а във всяка държава, където има голямо тяхно население, се образуват т.нар. арменски диаспори. Терминът обозначава общностите от арменци, които живеят извън Армения, а техния брой е голям – според някои източници над 8 млн. души. Най-много живеят в Русия, САЩ, Франция, Иран и много други. Голяма част от тези арменските граждани, най-вече е европейските страни, са заможни и влиятелни, като не рядко са големи дарители както за обществени и социални дейности, така и на политически партии. За арменците признаването арменския геноцид е важно и като се има предвид голямото им влияние в редица страни – от на пръв поглед чиста формалност, този проблем се оказва международен въпрос от голямо значение. 
През 2004 година Канада първа приема и прилага закон, според който отричането на Арменския геноцид е наказуемо. На 12 октомври 2006 френският Парламент приема Закон за криминализиране отричането на Арменския геноцид, според който всеки отричащ съществуването му подлежи на лишаване от свобода. Геноцидът е признат от Европейския парламент, 42 щата в САЩ, Русия, почти всички европейски държави и още много други.
В същото време Турция продължава да отрича извършването на геноцид. Според повечето международни експерти упоритостта на страната в тази насока е безсмислена и продължава да й вреди много. Заради влиянието на арменските диаспори, през годините Турция търпи огромни санкции заради отричането на историята, миналото и старите си престъпления. Темата е безкрайна, но е безспорен факт е, че ако страната признае геноцида, тя ще си отвори много врати и подобри дипломатическите отношения с редица държави по целия свят.
България е една от малкото европейски страни, чието правителство и до ден днешен не признава арменския геноцид. Въпреки приетото решение днес, то признава „масовото изтребление“, но не и геноцида. Държавата ни е разпокъсана в това решение. Общинските съвети на градове като Варна, София, Бургас, Стара Загора са признали геноцида, но други – не. Истината е, че притиснатото ни правителство днес успя да си измие ръцете, тъй като е буквално между чука и наковалнята. От една страна като член на европейската общност сме длъжни да признаем геноцида. Но от друга, това би могло да появлияе неблагоприятно на икономическите ни и дипломатически отношения със съседна Турция, които също не стои със скръстени ръце, за да позволи нещо подобно да се случи.
С днешното решение управляващите ни показаха, че все още нямат нито смелостта, нито характера да вземат категорично позиция от опасение, че ще засегнат някого. Все пак е редно да признаем, че това не нито лесно, нито маловажно решение. Но докато Народното събрание взе поредното комформистко решение незадоволяващо нито едната, нито другата страна, то един български поет имаше смелостта да каже нещата такива, каквито са преди много години.
Текстът е на Димитър Панайотов
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият… В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч –
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата! – открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ…
Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият – пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Пейо Яворов
