Докладът на Комитета за предотвратяване на наказанията на Съвета на Европа, който само преди дни констатира, че в психиатриите и домовете за хора с психични разстройства у нас отношението към пациентите е под всякаква критика, не е новина. Изтезанията, мизерните условия, липсата на комплексна медицинска грижа и невеж персонал, който бие с пръчки „лудите“, са теми, които буквално са „брадясали“ за българските медии. За проблемите се пише от десетилетия,те шокират с бруталността си за известно време общствеността, но нищо не се променя.
Факт е, че хора с психични разстройства продължават да се лекуват в места, отдалечени от градове и села, нямат достъп до комплексна медицинска грижа е не е ясно какво става с тях, след като ги изпишат. Част от тях приключват като клошари, виждали сме ги във всеки квартал. Други са обект на измами от страна на имотната мафия или пък самите те стават агресивни и понякога вършат престъпления – от леки, като тормоз на съседите, до тежки. Затова е важно да знаем какво точно правим за хората с психични разстройства? Факт е, че в София едва 28 души са приютени в защитени жилища.
Държавата лесно може да затвори до 2027 година 28 такива "заведения" и да настани хората от тях в по-малки и по-спретнати защитени жилища, които в момента общините активно строят. Но това не решава проблема с цялостната грижа за хората с психични проблеми. По данни на Националния център за обществено здраве и анализи 14,5% от българите са страдалит в някакъв етап от живота си от психични разстройства. Никой не знае колко от тях страдат трайно и какви са им диагнозите, защото няма електронни здравни досиета, а за регистър на хората с психични заболявания не може да се говори, заради риск от всякакви злоупотреби.
Другата страна на медала е липсата на координация между институциите в грижата за тези хора. Здравеопазването, социалните услуги и съдебната система, които са ангажирани с намирането на решения, работят на принципа „всяка коза за свой крак“. Не е ясно например кой проследява болните дали си пият лекарствата след като бъдат изписани от болницата. Ако те нямат роднини, които да са ангажирани с тях, тези хора са изоставени на съдбата си. Ако пък са извършили тежки престъпления, съдът може да предпише амбулаторно проследяване, след като бъдат изписани от болница, но не може да задължи психиатрите да извършват това проследяване. До какво ще доведе това?
Да не говорим, че тепърва се изграждат дневни центрове в общините, които да поемат част от грижата за хората с психични разстройства, тепърва ще се мисли за обучение на кадрите, както и за преместването на лечебните заведения от горите в градовете.
Добрата новина във всички тези неизвестни е, че има изготвена стратегия за психиатричната помощ. Лошата е, че у нас има 260 стратегии и голяма част от тях не се изпълняват ефективно.









