Десислава Данева е търговски директор и съдружник във фирма “Мебел Стил”. Има две магистратури – “Управление на бизнеса в ЕС” и “Финансов мениджмънт”. Наследява семеен бизнес за милиони и го надгражда. Как? Като за начало започва да работи във фирмата от 6. клас през ваканциите. За няколко години минава през всички производствени и административни звена. Воюва с баща си за идеи, но днес казва, че той е нейният идол. Живее в ремонтирано училище, балансира със спорт и изключване на телефона.
Какво е чувството да наследите семеен бизнес за милиони, да го надграждате и да искате да го правите всеки ден?
Предизвикателство, емоция. Всеки ден създаваш нещо ново, трябва да бъдеш пример, жонглираш с много отговорности. Лично аз го приемам като игра, театър с всичките му проявления – и комедийни, и драматични. Забавно е, наистина е игра, в която ежедневно се налага да изпълняваш много роли – и да си ръководител, и да бъдеш с хората на работната площадка, да си психолог, да знаеш личните истории на всеки и да помагаш. Същевременно трябва да съхраниш и себе си, съумявам да го правя, защото това е много важно, един двигател трябва да се рестартира. Намерила съм начини – с ежедневен спорт, разходки из природата. Веднъж годишно около две седмици си изключвам телефона и нямам достъп до никакви телефонни устройства. Чета книги. Понякога ми помага и да остана насаме с мислите си. Наследила съм го от моя баща – моят учител, идол, създателят на нашата компания.
Как започва всичко?
С производство преди 30 години, което стартира с двама души. Още от дете работя във фирмата. Започнах в шивашкия цех на 12-13 годишна възраст, бях и тапицер…Минала съм през всички звена, за да стигна на тази позиция, на която съм в момента – търговски директор и съдружник.
Каква е разликата между онова момиченце на 12 години и успялата жена днес?
Благодаря за въпроса. Бях много диво дете, по рождение с червена коса и лунички – като Пипи Дългото чорапче. Винаги приемах съветите на моите родители, но като дете имах мнение и го отстоявах – било то добро или лошо. С годините, израстването и опита виждаш, че не можеш да бъдеш винаги опозиция и да отстояваш себе си, ако нещо не отговаря на това, което ти си представяш, че трябва да бъде. Нужно е да чуеш мнението на околните, да се замислиш дали това, което правиш, е правилно, да премислиш няколко пъти преди да вземеш решение. Много често съм влизала в спорове с моя баща като сърдито малко дете, а не като професионалист. Докато един ден той ми каза нещо, което помня много ясно: “Момиче, аз не водя война с теб. Запомни едно нещо – тези, които водят война, на тях се отвръща с война”. Тези думи обърнаха колелото, стъпка по стъпка започнах да мисля, че е изключително прав в думите си. Тази мисъл ме ръководи във всички обстоятелства и до ден днешен, не приемам нито една ситуация като война, а като битка, в която да защитавам позициите си, но не с лошо. И за себе си като човек, и в за моите екипи съм сигурна, че няма невъзможни неща. Винаги има пътища, по които нещата да се случат с добро и диалог, да се чуе ответната страна, заедно да се взимат решения, независимо кой на каква позиция е.
Работата ви налага да пътувате в десетки държави на няколко континента. Каква е България днес, имаме ли дефицити?
Разполагаме с богатства. Живея на село – тихо и спокойно място. За мен ще е удоволствие да запазя богатствата на страната ни, да развивам региона, в който работя и да пътувам по света, за да попивам и да се развивам.
Как се случи така, че живеете в училище?
Преди 15 години на търг в община Търговище бяха обявени няколко училища за продан в региона. Решихме да купим две от тях – в едното живее баща ми, инж. Илко Илиев, а в другото две семейства – моето и на брат ми. Реновирахме училищата, те са създадени като домове и са много уютни. Много помагаме и на селата, в които живеем – най-малкото инфраструктурно.
Изпълнихте ли всичките си мечти дотук в този път, който сте поели и който в никакъв случай не е лек?
Мечтите се променят с годините, с узряването – ценностите. Това, което изключително много ме радва, е да виждам хората около мен щастливи и да мога да им помагам. Това ме зарежда. Не давам доброта, за да ми се върне.
Промени ли се образът на баща ви през годините във вашите очи – когато сте били на 10, 15, 20, 25?
Да, разбира се. В началото той беше лошият, с по-твърда ръка – и в училище, и вкъщи, и на работа. Сега съм изключително благодарна за това, което ми е дал в житейския ми път. Бих предала опита му, бих предала нататък, бих му благодарила!