Д-р Петя Георгиева, старши изследовател в ИПИ, коментира публичните разходи и политиките в здравеопазването, липсата на медицински сестри, фокуса върху пациента и как здравната система може да работи по-добре.
В България здравната система често се свързва с болници, лекари и клинични пътеки. Но истинската грижа за пациента се случва в другия край на тази верига – при медицинските сестри, които са до леглото, дават лекарства, наблюдават състоянието, реагират първи. И тук се откроява един парадокс, който д-р Петя Георгиева от Института за пазарна икономика (ИПИ) посочва ясно: „имаме достатъчно лекари – проблемът е, че нямаме кой да се грижи за нас. Това е фокусът на първия анализ от новосъздадения Здравен инкубатор на ИПИ – инициатива, която цели да помогне системата да работи по-добре за пациента, как да направим така, че пациентът да е в центъра – да контролира къде отиват парите му и да има право на второ мнение. Според нея не всички проблеми изискват мащабна трансформация. В разговора ни с Петя Георгиева ИПИ търси отговор на въпросите: възможна ли е по-добра грижа в сегашната рамка – и как да стигнем до нея с малко по-добри решения.
Какво е Здравният инкубатор на ИПИ и какви промени се стремите да предлагате чрез него?
Това е една идея, която дълго време върви при нас, просто не знаехме как точно да я реализираме. В ИПИ имаме и друга такава програма – юридическа – свързана с върховенството на правото. Решихме, че трябва да има и нещо подобно за здравеопазването. Нарекохме го инкубатор, защото търсехме по-лека форма – нещо, което да не звучи прекалено институционално.
В здравния сектор има много НПО-та, но повечето са създадени около конкретни заболявания – хора, които защитават правата на пациенти с дадена диагноза. Ние обаче искаме да говорим за пациента като данъкоплатец – човек, който внася здравни осигуровки и очаква насреща да получи реални услуги. Как да направим така, че пациентът да е в центъра на тази система – да контролира къде отиват парите му и да има право на второ мнение? Това е нашата визия.
ИПИ от години настоява за повече прозрачност и ефективност в управлението на публичните средства. Къде според вас стои здравеопазването в този пъзел?
Здравеопазването е една от сферите с най-много публични средства и най-малко яснота какво получаваме насреща. Само НЗОК харчи близо 10 милиарда. А с частните разходи сме вече на 16 – 17 милиарда. Това е огромен ресурс.
И въпреки това имаме най-ниската продължителност на живота в ЕС, много висока предотвратима смъртност, хора умират от болести, от които другаде се лекуват. Парите се харчат, но резултатите не идват. Това значи, че нещо в системата не работи.
Кои са трите най-спешни проблема в българското здравеопазване, ако трябва да ги назовете кратко и ясно?
Първо – липсата на медицински сестри, въпреки достатъчното лекари. Второ – пълната доминация на болничната помощ, която измества профилактиката и доболничното лечение. Трето – това, че пациентът трябва да бъде експерт, за да се ориентира. Да си търси връзки, второ мнение, да чете сам. Това не е нормално.
Защо започнахте с темата за медицинските сестри? Според Вас това ли е най-силният симптом на по-дълбоки проблеми в здравната система?
Да, мисля, че това е много показателен проблем. Имаме достатъчно лекари – но нямаме кой да се грижи за нас. Всъщност сестрата е този човек, който обгрижва пациента. Лекарят идва, гледа изследванията, поставя диагноза, но не се грижи. А при нас грижата е оставена в ръцете на лекарите, защото сестри просто няма.
Избрахме темата за сестрите и защото вярваме, че нещата могат да се подобрят сравнително лесно. Заплатите им са ниски. Работят на няколко места. Много от тях се отказват още по време на обучението си. Това е решим проблем. Не съм фен да говорим за системни проблеми – не всичко има нужда от генерална промяна. Но има неща, които могат да се оправят – и те ще подобрят сериозно нещата.
Предлагате удвояване на възнагражденията на медицинските сестри – защо смятате, че това е реалистично, а не просто пожелание?
Първо, има пари. Само от ръста на здравните приходи за тази година могат да се удвоят заплатите на всички 20 000 сестри. Въпросът е държавата да го приоритизира. Да каже: „Тази година няма да вдигаме пътеките за всички, ще дадем тези пари само за сестрите“. Може да не е лесно технически, но е напълно възможно.
Освен това, 5 – 10% увеличение няма да промени нищо. Хората трябва да имат представа какво ги чака, ако тръгнат да учат и работят тази професия. В момента никой няма мотивация – не само заради заплатата, а и защото няма гаранции, че някой изобщо мисли за тях.
Разглеждате и идеята за по-кратко обучение за сестрите и повече гъвкавост в ролите на болногледачите. Какво би спечелила или загубила системата от това?
Според европейските изисквания обучението трябва да е поне три години и поне 4200 часа. В България в момента се учи четири години, бакалавър. Ние не предлагаме да намалим съдържанието – а просто да го структурираме по-интензивно, така че да не губим излишно време. Има огромна съпротива от министерството на здравеопазването – казват, че това ще обезцени професията. А всъщност в много държави в Европа сестрите се подготвят за три години и това е напълно достатъчно.
Колкото до болногледачите – сега те вършат сестринска работа без нужната квалификация. Това не е добре нито за тях, нито за пациента.
Сред предложенията е и възможност медицинските сестри да практикуват самостоятелно. Как това би се отразило на пациентите според вас?
По закон това е възможно. Има опция за откриване на акушерски и сестрински практики. Само че почти никой не го прави. Според нас причините са две: първо, сестрите не са обучени и мотивирани да бъдат предприемачи. Второ, изискванията са тежки – отчетност към касата, юридически и счетоводни усложнения. Ако не им се помага, просто няма да го направят.
А иначе има много възможности – да дават услуги по домовете, да се включват в грижи за хронично болни, да работят с детски ясли, с рехабилитационни центрове. Но ако не направим регулациите поносими, нищо от това няма да се случи.
Какво трябва да направи държавата, за да привлече медицински кадри от чужбина?
Трябва да направим по-лесно за хората да дойдат и да работят тук. Когато дойдоха украински медицински сестри, не им позволихме да работят, защото не знаят езика, системата е сложна, изискванията тежки. В същото време Полша ги прие без проблем. Световният пазар за сестри е изключително конкурентен. Ние сме дъното – няма как да привлечем хора, ако не направим процеса по-достъпен. Това не е тема табу – това е въпрос на оцеляване на системата.
Вярвате ли, че проблемите в здравната система могат да бъдат решени – или поне облекчени – с добре премислени реформи?
Да, категорично. Няма нерешими проблеми. Само смъртта е нерешим проблем. Всичко друго е въпрос на воля, организация и желание да поемеш отговорност.
Оптимист ли сте за бъдещето на българското здравеопазване? Какво Ви кара да вярвате, че нещата могат да се променят?
Да, оптимист съм – макар и бавно, нещата се променят. Само че не се променят от само себе си. Някой трябва да ги движи. Някой да настоява. Затова правим това, което правим. За да остане темата жива.
