Един от белезите на модерните общества е уважението към живота и достойнството на всеки човек до последния му ден. През XXI век никой не трябва да умира в болка, а всяко семейство очаква да получи адекватна подкрепа, когато близък се сблъска с неизлечима болест. Въпреки това палиативните и дългосрочните грижи в България остават слабо развити и недостъпни. Парадоксът е очевиден: страната разполага с десетки слабонатоварени болници (повечето – общински), но почти няма функциониращи хосписи и центрове за дългосрочна грижа. Вместо да използват тези ресурси, множество пациенти продължават да заемат болнични легла, а семействата плащат висока цена – буквално и преносно. Темата дискутира Евдокия Шамандурова от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Палиативната грижа е специфичен сегмент от здравеопазването, който цели да осигури достойно и възможно най-добро качество на живот на хората с нелечими заболявания. В България правото на палиативна медицинска помощ е записано в Закона за здравето – пациентите с нелечими болести с неблагоприятна прогноза имат право на медицински наблюдения, здравни грижи за облекчаване на болката и морална подкрепа, която може да се осъществява от личния лекар, болници или хосписи.
Целта е да се поддържа качеството на живот чрез намаляване или отстраняване на проявите на болестта и неблагоприятните психологически и социални ефекти. Законът за лечебните заведения определя хосписа като лечебно заведение, в което медицински и други специалисти осъществяват палиативни грижи за терминално болни пациенти. В действителност обаче системата е много слабо развита – финансира се почти изцяло чрез клинична пътека № 253, предназначена само за онкоболни пациенти, хосписите са малък брой и съществуват редица ограничения при предоставянето на такъв тип грижи.
В изследването си ,,Достъп до палиативни грижи в Европейския съюз‘‘ Александра Карамитева прави сравнение между предоставянето на палиативни грижи в 11 европейски страни. Проучването установява, че във всяка от тях палиативните грижи са национален приоритет и се финансират с публични средства – чрез задължително здравно осигуряване, чрез държавния бюджет за сметка на общите данъчни приходи или комбинация от двете. В разгледаните страни (с изключение на България) палиативната помощ не е ограничена само до онкологични пациенти; тя обхваща хора с различни неизлечими болести като сърдечно‑съдови, неврологични, белодробни заболявания и др.
Ключовите примери показват разнообразие от модели, но общи тенденции:
– В Полша палиативната и хосписната грижа е част от пакета на Националния здравен фонд и от 2024 г. разходите за тези услуги са неограничени.
– Хърватия организира три нива на грижа – обща палиативна грижа от семейни лекари, специализирани мобилни екипи и хосписни звена; всяко от тях финансира от националната каса.
– Германия развива стационарни и мобилни екипи, а законът от 2015 г. стимулира разширяването на хосписите. Задължителната здравна осигуровка покрива 95% от разходите.
– Други държави (Литва, Латвия, Люксембург) предоставят палиативни грижи в болници, дневни центрове или у дома, като финансирането е публично и пациентите не доплащат.
По отношение на България авторката отбелязва, че изоставаме сериозно поради това, че единствената клинична пътека за палиативни грижи е предвидена само за онкологично болни, а липсата на нормативни критерии за „палиативен пациент“ блокира други хосписи да предоставят услуги.
Изследването на Боряна Борисова и Здравко Карамитев – ,,Потребност от въвеждане на интегрирани здравно-социални услуги в хосписите‘‘ пък анализира състоянието на хосписите у нас и нуждата от интегриране на здравните и социалните услуги. Авторите констатират, че липсва обществен ресурс за хосписните грижи, а 95% от управителите и половината от медицинските специалисти смятат това за приоритетен проблем. Хосписите трябва да действат като „буфер“ между медицинската и социалната система, но без държавна подкрепа и публично финансиране това е невъзможно.
Проучването обхваща 603 респонденти от 22 хосписа. Резултатите показват, че всички хосписи осигуряват сестрински грижи и 96,6% – лекарски грижи, но има остър недостиг на средства, персонал и обучение. Половината от медиците искат държавно финансиране, 42% настояват за повече персонал, а една трета посочват проблеми с документацията и ниското заплащане. Над половината от персонала не е преминал специализиран курс по палиативна медицина.
Проблемите с хосписите, палиативната и дългосрочната грижа вече са тема на дискусии в общественото пространство, но не се предприемат съществени мерки за тяхното разрешаване. Поредна илюстрация са статистическите данни, според които България е лидер в ЕС по брой на болничните легла спрямо населението през 2023 година, а броят на леглата за дългосрочна грижа е близо до нулата.
Застаряването на населението, високата смъртност от хронични заболявания и продължаващите демографски промени увеличават нуждата както от палиативни, така и от дългосрочни грижи. Липсата на адекватна система води до свръххоспитализация в болници за активно лечение, неефективно използване на ресурси и значителни частни разходи. Политики, насочени към развиване на интегрирани здравносоциални услуги и използване на съществуващи ресурсни капацитети могат да променят картината и да намалят тежестта върху хората, занимаващи се с всякакъв тип грижа.
