На днешната дата през 1913 г. е подписан е Цариградският договор между Царство България и Османската империя. Той урежда границата в Тракия след намесата на турците в Междусъюзническата война.
България губи Одринско, но задържа излаза на Егейско море между Марица и Места. Отделна клауза позволява на българските бежанци да се завърнат в Източна Тракия. Тя остава неизпълнена, но въпреки това договорът води до подобряване на отношенията между двете страни, които стават съюзници през Първата световна война.
Съгласно Лондонския договор (17 май 1913 г.), сложил край на Първата балканска война, османската граница в Тракия е прокарана по линията между Мидия на Черно и Енос на Егейско море. Скоро след това Балканският съюз се разцепва и между бившите съюзници избухва пълномащабна война (16 юни).
Младотурското правителство се възползва от това обстоятелство. Неговите войски прекосяват линията Мидия — Енос и до 10 юли окупират Люлебургас, Лозенград и Одрин. Местното българско население е подложено на погром и се изселва масово към старите предели на България.
В началото на август българският външен министър Никола Генадиев отправя пореден призив към големите европейски държави да се намесят за решаване на тракийския въпрос. В отговор Великите сили предупреждават, че османската армия ще продължи офанзивата си, и съветват София да потърси разбирателство пряко с Цариград.
Под заплахата да загуби и Западна Тракия, българското правителство приема османската покана за двустранни преговори и изпраща свои емисари в Цариград. Преговорите започват на 26 август и приключват на 16 септември със сключването на мирен договор. От османска страна договорът е подписан от министъра на вътрешните работи Талаат бей, министъра на флота Махмуд паша и председателя на Държавния съвет Халил бей.
“По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е била подложена на разорение и изтребление от три действащи за момента сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска, За съжаление към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Казвам за съжаление, защото става дума за противопоставяне на християнско население и за подготвяне на условия, изчиствайки българското население от тези земи, за присъединяването им към Гърция, Така и стана малко по-късно с Ньойския договор след Първата световна война”.
Из “Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление”, на проф. д-р Делчо Порязов.
Публикувано във вестник “Тракия”, брой 18 (25 септември 2008 г.) до брой 24 (25 декември 2008 г.)
***
Всички реки текат към морето.
Само тракийските обратно текат,
Нагоре, нагоре, по път и без път –
На майка България в сърцето.
Шиба ги вятър, дъжд ги вали,
Свисти над главите им ятагана.
Но те не спират – боли не боли! –
И все не свалят очи от Балкана.
Зад тях остават нивя и къщи,
И бели църкви и черни гробове.
Земя се цепи, небо се мръщи,
гаснат далеч бащини огньове.
Къде ще спрат, какво ги чака,
Ще найдат ли нейде покой и стряха?
Дъждът плющи, сгъстява се мрака,
И съхне на устни молитва плаха.
Из „Тракийски триптих”
