Днес се навършват 92 години от убийството на “Последния цар на планините” – Тодор Александров. Едва ли подбудителите на физическото му ликвидиране са предполагали, че с това слагат началото на братоубийствената саморазправа във ВМРО, при която през следващите две десетилетия загиват хиляди български патриоти. Дали обаче поръчителите на Александров са българи – ето това е една от загадките, на които нашата историческа наука все още не е намерила категоричен отговор. А съмнения не липсват – още преди години става известно, че след Ньойския договор разузнаванията на съседите ни безугледно започват да вербуват свои агенти от средите на национално-освободителните организации. И това едва ли подминава ВМРО…
Тодор Александров Попорушев е роден на 4 март 1881 г. в Ново село, Щипско, в семейството на българския учител и църковен деец Александър Попорушев.
Първоначалното си образование започва в родния си град. По-късно учи в Радовиш, след това завършва трикласното училище в Щип. През 1895 г. постъпва в Скопското педагогическо училище. При завършването му през 1898 г. директорът Христо Матов, същевременно и идеолог на ВМОРО, посвещава в Организацията всички ученици, в това число и 17-годишния Тодор.
Христо Матов е човекът, който играе съществена роля в идейното израстване на младия революционер. Александров държи пламенна реч пред своите съученици, която не остава незабелязана от Матов, който изпраща именно него за учител в с. Виница, с нелеката задача за възстановяване на организационната мрежа след тежката афера от предходната година.
По-късно учителства в Кратово, прокарвайки канали на Организацията в Крива Паланка, Куманово, Свети Никола, Велес и Щип, и в Кочани, където помага на своя съученик Павел Шатев за пренасянето на динамита, с който гемиджиите извършват атентата в Солун. Той е в основата за акцията по посока с. Саса – Кочани – Велес.
На 27 март 1903 г. Тодор Александров е арестуван, заради революционна дейност от турските власти, намерили при обиск шифровани писма и Правилник за четите, и осъден на 5 години затвор. След 13 месеца е освободен, тъй като попада в амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници. След освобождаването си Тодор Александров се завръща в Щип и става главен учител в местното ІІ класно училище.
В града тече усилена подготовка за организиране на окръга след погрома на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Заедно с Мише Развигоров, Тодор Лазаров и Ефрем Чучков разгръщат широка агитаторска дейност, подкрепена с четнически действия. След сражението в с. Лезово на 10 януари 1905 г. на четата на войводата Развигоров в ръцете на турските власти попада писмо, в което се разкрива дейността на Александров. При опит да го заловят, предупреден навреме, преминава в нелегалност и се присъединява към четата и е избран за неин секретар.
Тодор Александров е делегат от Щипския район на Първия скопски окръжен конгрес (16–22 януари 1905 г.), чиито председател е Дамян Груев. Това е и първото съвместно действие на двамата революционери, а по-късно Груев ще забележи:
„В Организацията навлизат нови, свежи сили, които ще надминат своите първоучители. Аз ще изброя името само на един от тях, а това е Тодор Александров – слабото даскалче. На пръв поглед никой не би подозирал, че под тази женска външност се крие революционер по душа. Отличен организатор, с твърд характер и челична воля, скромен, разумен и тактичен, познавайки от близо народната душа и болка, той доминира над народните маси. Строг пред себе си, той е роден за народен водач“.
През 1906 г. е избран за ръководител на Скопския революционен окръг, а на конгреса от юли месец за секретар на Привременното бюро. Под негово предложение е прието решението за организирането на терористични групи за борба със сръбската и гръцката пропаганда. С това започва негово издигане в челните места на революционното движение.
Поради заболяване, през 1907 г. Т. Александров учителства в Бургас. В края на годината е извикан от Хр. Матов след братоубийственото покушение срещу Борис Сарафов и Иван Гарванов. В момент на разцепление, породено от идейни различия, Матов се доверява на Т. Александров, чиито прагматически усет и организационни способности успяват да върнат Организацията към нейните първоначални целия. Неслучайно Матов го определя като „един от най-способните хора за организационна работа, които Организацията е имала“. Александров подготвя Кюстендилския конгрес през 1908 г., а след младотурския преврат като ревизор на училищата в Македония подпомага укриването на оръжието при безоръжителната акция, проведена от турските власти.
В началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМОРО заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев, а като запасен член е включен ген. Александър Протогеров. До Балканската война развива пропагандна дейност с помощта на задграничния представител Пейо Яворов и от касата на Организацията финансира издаването на в. „Вардар”, с редактор Данаил Крапчев.
Александров участва в подготовката за войната, а атентатите организирани от него в Щип и Кочани, стават повод за обявяването на Балканската война.
След нейното начало застава начело на чета на Македоно-одринското опълчение, с която навлиза в Кукуш и предава града на настъпващите български войски. Организира селската милиция в района и извършва два атентата в Солун. В края на войната нарежда на всички чети и революционери да се върнат в своите райони и да подновят борбата срещу новите окупатори – сърби и гърци, подложили българското население на насилствена асимилация. В декларацията от 16 май 1913 г., от името на ЦК на ВМОРО, заявява, че няма „спорна“ и „безспорна“ зона, а единствено български земи в Македония. Доказателството не закъснява през септември 1913 г., когато избухва Охридско-Дебърското въстание.
Под прякото ръководство на Александров през април 1915 г. е организирана Валандовската акция. След няколко месеца, когато България се включва в „голямата война”, Организацията се влива в българската армия. По време на военните действие Александров е ключовото звено между българското командване и съюзниците, а във вътрешен план – между правителството и военното началство. Отговаря за организирането на администрацията в освободените райони, командва партизански отряд в тила на неприятеля, действа като военен съветник към ХI македонска дивизия, подпомага издаването на в. „Родина“ и „Македония в образи“, заедно с проф. Любомир Милетич.
След края на войната, въпреки всенародното отчаяние и покруса, Т. Александров е сред дейците, които възстановяват Организацията под името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Възстановява организационните структури и канали за снабдяване на оръжие, за което помощ получава от Българската офицерска лига в София. Тя среща противодействие от страна на правителството на Александър Стамболийски, по отношение на провежданата спрямо Кралството на сърбите, хърватите и словенците политика. След въоръжен конфликт между кабинета и ВМРО, Александров и Протогеров, заедно с депутати, редактори на вестници и други лица са арестувани по нареждане на управляващите. С помощта на организационни дейци двамата членове на ЦК успяват да избягат.
ВМРО подкрепя Деветоюнския преврат от 1923 г. В новата обстановка Александров установява фактически еднолична власт над най-силната революционна организация в Европа. Тя добива популярност, а на страниците на чуждестранния печат не слизат статиите от интервютата с него. Организацията попада под обсега на Комитерна, който привлича на своя страна Димитър Влахов и П. Чаулев.
Ситуацията се заплита, когато на 6 май 1924 г. във Виена е подписан Майският манифест, с който ВМРО се съгласява да действа срещу управляващите в единен балкански фронт, съвместно с прокомунистически македонски формации и дейци на Балканите, и с подкрепата на СССР. Тодор Александров не слага лично своя подпис в манифеста, но изпада в изолация, като си спечелва враждебността на българското правителство, на отделни организационни дейци и на Коминтерна.
Финалът на подготвения заговор е на 31 август 1924 г. край село Сугарево в Пирин планина, когато предателски куршум покосява Тодор Александров – „Рицарят на българската национална революция“, „Последния цар на планините“, „Некоронованият крал на македонските българи“, „Легендарният водач на ВМРО“. „Личният пример на народни герои като Александров – според проф. Любомир Милетич, е наугасаем фар за потомството, който осветлява тъмните пътеки на народното бъдеще.“
