С дългоочакваното създаване на редовен кабинет можем поне временно да оставим настрана политическите боричкания и междуособици и да върнем дневния ред върху належащите и забавни с години (ако не и десетилетия) реформи. Сред най-належащите промени са тези в училищното образование, където проблемите са ясно видими и диагностицирани, но далеч няма консенсус за насоките на промяна. През последните седмици на преден план излизат две теми – потенциална забрана ползването на мобилни телефони в училище и връщането на оценките за дисциплина. Тези идеи адресират повърхностни проблеми и предлагат също толкова повърхностни решения, които ще имат само козметичен ефект върху резултатите на учениците и продукта на училищното образование. Темата коментира Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Първата идея се появи през есента (но за нея се говори от години) като инициатива на отделни училища, след което се заговори и за въвеждане на забрани в цели области. Причината е ясна – смартфоните, достъпът до интернет, социални мрежи и видео могат да водят до разсейване и загуба на концентрация от далеч по-малко привлекателните уроци и образователно съдържание. Привържениците на забраните на достъп до устройства се позовават и на практика на отделни европейски държави, които обмислят или са въвели подобни режими в опит да подобрят фокуса на учениците. Другото предложение идва от образователния синдикат към КТ „Подкрепа“ и включва връщането на оценките за дисциплина, или „поведение“, познати от времето на Народната република. При лошо представяне учениците следва да бъдат санкционирани, а оценките на поведението им в училище да са от значение при кандидатстване.
И двете предложение представляват, на практика, признание, че училищата, преподавателите, директорите и образователните власти не могат да контролират средата в училищата. Най-лесното решение е да се лекуват симптомите – да се отнемат на устройствата на учениците и да започне по някакъв субективен критерий да се оценява дисциплинира и доброто им поведение. Никой от тези подходи обаче не адресира корена на проблемите – защо учебната среда и уроците са толкова безинтересни, че учениците предпочитат социалните мрежи, защо учителите не успяват да вдъхновяват децата и защо директорите нямат контрол над това какво се случва в собствените им училища, защо семействата масово не се интересуват от успехите и провалите на децата си.
Никой от тези проблеми, разбира се, няма да се реши чрез отнемане на телефони и оценка на поведението на учениците. Още повече, подобни козметични мерки могат да отвлекат вниманието от истински нужните реформи в училищното образование; не е изключен сценарий, в който новият екип в министерство на образованието да въведе тези и още няколко малки и не особено смели идеи и да обяви образователната реформа за успешно приключена.
Важните сфери за промяна са съвсем другаде, а именно:
- Финансовият модел, който не се интересува от качеството на образованието и постиженията и знанията на учениците, а само от бройките;
- Учебните програми, които ограничават свободата на учителите и училищата да разгърнат пълния си потенциал;
- Фундаменталната грамотност, както четивна, така и математическа, която убягва на все повече ученици;
- Скъсаната връзка между професионалното образование и пазара на труда;
- Изостаналите училища (и цели региони), които не се справят с дори много занижените изисквания на българските външни оценявания и зрелостни изпити;
…. и много, много други.
Не че не е добре да се разгледат фундаменталните причини, които карат учениците да се държат лошо в училище, да се разсейват и да не обръщат внимание на уроците – тъкмо напротив. Пускането по най-лесното решение – забрани, ограничения, оценки, обаче заобикаля този задълбочен поглед и търси вината единствено и само у учениците, докато върху поведението им влияят многобройни фактори както на училищата, така и на семейната среда. Най-вече не бива да ограничаваме реформата до дисциплината, тъй като корените на големите проблеми са съвсем другаде.
