Рада Ганкова е преводачка, която работи с испански и португалски. Името й стои върху кориците на българските издания на съвременни латиноамерикански писатели като Итамар Виейра Жуниор и София Сеговия, на португалските автори Изабел Рио Ново и Сара Дуарте Брандао. Зад тази лаконична визитка обаче стои едно цветно момиче, влюбено в книгите и пътешествията, неуморен борец за каузата на езиците и литературата. През май 2025 тази година Рада беше част от литературното турне на мексиканската писателка с български корени Софи Бехарано де Голдберг. В три български града те представиха българското издание на “Морската градина“ в превод на Рада. Предстои да излезе и преводът й на романа „Остайница“ на Рене Карабаш в Бразилия, който ще бъде първият български роман публикуван в Бразилия. През 2024 Рада получава награда на Съюза на преводачите в България за превода си на „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия, като журито посочва, че наградата се дава “за адекватното пресъздаване както стилистично, така и в културно-политическо отношение на атмосферата в Мексико в началото на ХХ век, а също и на поетичното измерение на оригиналния текст и на богатството на литературните и езикови похвати на оригинала”. Авторката София Сеговия ще бъде в България през март тази година и ще се срещне с читателите във Варна, Шумен и София.
България вече има втора номинация за Международен “Букър”. “Остайница” е специална за вас, предполагам, не само защото сте преводач, но и защото вие сте сред двигателите книгата да излезе в Бразилия. Разкажете ни малко повече – за връзката ви с авторката и как върви преводът, разбира се?
В “Остайница” има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Романът е покана за размисъл върху общожитейски теми. Запознах се с Рене преди около две години и по същото време едно бразилско издателство се свърза с мен, за да ме поканят да работя по превода. Връзката с издателите стана благодарение на невидимимия за широката публика, но колосален и глобално значим труд на литературната агенка Гергана Панчева от литературната агенция “София”.
Романът е малък, около 160 страници, но рабитх по него почти две години в тандем с бразилската ми колежка Амелия Бонфим. Романът е преведен и редактиран, и в момента очакваме да излезе корицата и съответно да влезе за печат. И после предстои най-важното – да видим как бразилските читатели ще приемат историята на Бекиа.
Вие ме наричате двитател, но аз съм по-точно свързващата брънка между любими писатели. На български в мой превод излезе бразилския писател Итамар Виейра Жуниор. Рене Карабаш чете превода ми и го хареса, както и романа, и превода. Когато Итамар беше с София, двамата се срещнаха и сега на свой ред Итамар ще прочете романа на Рене, пак в мой превод. Когато превеждах “Остайница”, използвах думи от романите на Итамар. Така че има и чисто езикова връзка между двата текста, защото ги е правила една и съща преводачка.
Как гледа света на българската литература? Според мен има промяна, която и вие сте уловили покрай пътуванията и работата си, предполагам?
Не мисля, че някога е имало някакви предразсъдъци към българската литература. Пречките пред нейното разпространение бяха свързани по-скоро с наши вътрешни спирачки и способността да оценим и преценим себе си и постиженията си. “Останийца” е страхотен пример за това. Романът излизи в България през 2018 години. Светът бърза го откри и започнаха да го превеждат. Но едва вчера България си даде сметка за това бижу и то защото влезе в номинациите на световна награда.
Отговорът ми на вашия въпрос е че светът гледа на българската литература като на всяка друга, а тази невиждана досега популярност е свързана с нашата собствена освободеност.
Кое ви накара да се занимавате с превод?
Винаги съм била изкушена от литературата и езиците, а това е най-прекият път до превеждането на книги.
Освен това обичам да пътувам и да научавам нови неща. Да превеждаш означава да пътешестваш. А и аз винаги се опитвам да посещавам местата, на които се развива действието в книгата, която превеждам или поне да отида до мястото, където живее автора, защото искам да видя и усетя всичко, което го заобикаля – природа, хора, храни, звуци.
Кои са най-големите предизвикателства, с които се сблъсквате при работата си с езика?
За мен е проблем, че нямаме актуализиран речник на съвременния български език. Официален речник не се поддържа и всички, които работим ежедневно с езика – учители, преводачи, редактори, журналисти, дори няма къде да направим справка за препоръчителната употреба, например.
Езиците са живи и постоянно се променят, точно както и светът около нас се трансформира. Често се появяват нови понятия, за които на български още няма въведен еквиваленти. Ние реагираме доста бавно в изковаването или заемането на думи.
Защо историите от книгите успяват да обединят различни хора, култури, традиции, държави?
Когато четем историите на другите, различието и приемането на различния престават да бъдат нещо абстрактно. Да четеш чуждите истории, значи за съпреживяваш и да изпитваш емпатия. Мисля, че и поводът за написването на вашата книга „Да спасиш облаците“ е името това чувство за съпричастност, нали? И писателите и читателят често откриват себе си в персонажите и техните съдби. Не случайно много повествователни модели стъпват върху архетипи и митове, които са толкова стари колкото човечеството, но имаме нужда да ги актуализираме и съотнесем към нашия живот.
И тук да придърпам чергата към себе си, преводът ни позволява да стигнем до чуждите истории, да се срещнем и дори да изследваме болезнени или конфликтни теми.
Как си взаимодействат езиците?
И културите, и езиците не съществуват изолирано и идеята за хомогенността им е заблуда, при това доста вредна и ограничаваща. Нито един език не съществува без да си взаимодейства с друг. Всъщност тези, които не си взаимодействат, са мъртви или застрашени от изчезване.
На 21 февруари отбелязахме международния ден на майчиния език. Честването на този ден започва, защото в света постоянно умират езици. От всички над 6000 езика света, около половината са застрашени от изчезване, а по-малко от 100 се появяват в дигиталното пространство. Изчезващи са езиците говорени от бързо смаляващи се затворени общности.
Езикът не е статична структура, а постоянно се променя и се влияе от много неща, включително от взаимодействието с другите езици.
Изкуственият интелект генерира текст. Защо обаче човешката намеса не може да бъде пренебрегната, когато говорим за превод?
Вие го казахте, генерирането на думи и изречения все още не е превод. Защото преводът никога не е бил просто подреждане на думички. Това машината наистина го прави добре, но това все още не е превод със смисъл и художественост.
До сега това, което видях като продукция от изкуствените преводачки е с много лошо качество и практически е неизползваемо. Ако изкуствените преводачки преведат добре една художествена творба, според мен това е петно за самата творба. Най-вероятно не е с висока художествена стойност, а е възможно и да е създадена от изкуствения интелект.
Впрочем има и нещо положително от развитието на системите за превод с изкуствен интелект. Читателите започнаха повече да оценяват работата ни, защото виждат, че алтернативата е конвейерно производство на безсмислени, безлични текстове.
В новата дигитална ера до колко е възможно метафорично да се говори за загуба на език. И до какви последствия би довел този процес?
При езиците, които присъстват в цифрова среда, тече стандартизация и унификация и в този смисъл това е загуба. Изкуственият интелект бълва еднотипни думи, често използва английския като основа, като словообразувателен и синтактичен модел. Мен този език не ме впечатлява. Създаването на езика си остава човешки процес и когато хората създават думи, те са много по-значещи и зад тях има история. Такъв пример са разговорните думи, които българите измисляме, за да описваме политическата ситуация в страната. Вижте, например, колко прякори имат българските политици и политически партии и колко са красноречиви те. Кога ИИ ще измисли толкова прякори!
Отрицателното влияние е свързано със създаването на този българо-английски, който се чува понякога, вид езикова шльокавица от побългарени английски думи.
Другата голяма загуба е способността и практиката да пишем на ръка. Надявам се да не е безвъзвратно отминало времето на красивото изписаните на ръка буквички.
На какво ви учи вашата професия? И какво е общото между чушкопека и еърфрайъра?
Чушкопекът е много български домакински уред, превърнал се в символ на урбанизацията през 20 век. Когато е изобретен, той е регистриран със скучната абревиатура ПЕЧП-1, но в разговорната реч през десетилетията са използвани различни думи за него. Изобщо българският езиков гений е проявил голяма изобретателност при измислянето на думи за този уред.
Преди няколко години в нашите домакинства навлезе еърфрайъра и той си се утвърди с това име. Тези два уреда са показателни за отношението ни към език и за малко залинелите ни умения да творим думи.
Преводаческата професия учи, че границите на езика са там където свършват въображението и способността ни за словотворчество. Когато няма дума, тя може и трябва да си измисли.
Как се е променил българският език пред последните години? И защо е толкова труден за изучаване?
Да учиш български не е по-трудно отколкото да учиш който и да е друг език. Дори има нещо, което прави българският по-лесен и това е азбуката. Българският е с много лесен правопис и азбуката му е едно към едно, един звук една буква. Това е много лесно, особено ако се сравни с езици като френския и английския.
Между английския и българския до преди нашия век не е имало взаимодействие. Сега ежедневно българският си взаимодейства с английския, тоест приема дума, калкира изрази и променя синтактични структура, така че те да са подобни на английските.
Преди няколко години имаше вълна от побългарени английски дума, както казах преди малко. Шервам, чилвам, коуъркинг…. наистина стотици. Сега наблюдавам малка променя в тази тенденция. Днес срещам английски изрази и изречения с български думи: „всичко e тук с причина“ вместо „всяко нещо си има причина“, „прави разлика“, „щастлив съм от избора“…. списъкът постоянно набъбва.
Как приемате клишетата – от гледната точка на читател, преводач?
Езиковите клишетата са свързани с навика. Когато сме си създали навик за нещо, ние го правим механично. Същото се отнася и за думите. Понякога използваш това което вече е изработено и най-лесно изниква в съзнанието ти.
Има клишета свързани със стереотипи, отнасящи се до персонажите и сюжета. Мисля че те отличават комерсиалната литература от некомерсиалната. Комерсиалната литература си служи предимно с такива клишета.
Коя е първата ви асоциация за дума?
Думите са натоварен с история и отразяват начина на мислене на един народ, ценностната му система и историята на неговото създаване. Харесвам много испанските и португалските думи в Латинска Америка, защото те са усвоили думи от местните и африканските езици, особено такива за насъщни явления. Думите за храна, тяло, смърт и обич разкриват начините на преживяване на реалността и превръщат тези езици в жив архив на срещналите се на онзи континент народи и култури.
Ако човек пътува през Аржентина, Чиле, Венецуела, Мексико, полезно е да знае, че думата за пари, например, се изменят и става ту plata, ту lana, ту guita, или пък billetes и cobres. Всяко от тези думи разказва история.
Имате ли любима?
Имам много любими думи, може би по-точно е да кажа че през няколко дни откривам нови думи, които ми стават любими.
Как прекарвате свободното си време?
При всяка възможност пътувам, обичам да ходя на местата, за които превеждам. И когато тръгна на някое място, задължително си набавям книги от или за това място. И изобщо прекарвам си времето в четенето на различни книги.
