Между борческия тепих и картините на най-добрите ни художници. Там някъде е той – Боян Радев, великият шампион по класическа борба и големият колекционер и дарител. Пътят към световната слава не е никак лек за родения на днешната дата през 1942 година в Перник спортист. Животът му е като приказка, като роман, като филм!
Едва на 15 години е, а зад гърба си има вече стаж като каруцар и разбивач на въглища. Но една случайна среща през 1957 година променя живота му и го превръща в страшилището, което помита всичко по пътя си към победата на тепиха. Тогава един бивш борец се впечатлява колко е як и го кани да отиде да тренира борба в Перник. И от този момент насетне животът на Боян Радев се преобръща и славните мигове следват един след друг години наред.
Бори се в категория до 97 килограма. Той е първият двукратен олимпийски шампион на България от Токио 1964 г. и Мексико 1968 г. Световен шампион е от Толедо през 1966 г., световен вицешампион и европейски вицешампион. Трикратен Спортист на годината в България, обявен е за заслужил майстор на спорта. Получава и световно признание за славната си спортна кариера. През 2009 г. му е присъдено най-високото отличие на Международната федерация по борба – „Златна огърлица”.
След приключването на битките на тепиха се насочва към своята страст – картините на големите български художници, които започва да колекционира. Често и дарява ценни платна на различни музеи и институции. Обявен е за дарител №1 на Националния исторически музей. Знае се, че е готов на всичко, за да се сдобие с някоя ценна картина. Боян Радев продава своя лек автомобил „Мерцедес”, за да успее да събере пари и да купи колекцията от творби на известния ни художник Бенчо Обрешков. Признава, че всички картини са му ценни. Категоричен е, че няма и любим наш художник. Всички са му любими – и Владимир Димитров-Майстора, и Златю Бояджиев, и Васил Бараков, и Бенчо Обрешков, и Стоян Венев, и Ненко Балкански, и Иван Ненов, и Давид Перец, и Илия Петров, и Жорж Папазов, и още много други. Това е той – един феномен и в българската борба, и в родното изкуство.
Ето някои негови мисли за неговата страст и за живота:
Без пари колекционер не се става
Боря се с Боян Радев цял живот, но не мога да го победя.
В живота вече всичко е менте. Защо да няма менте и в изкуството. Но когато самият ти не си менте — няма да купиш менте.
Какво ли не са ми предлагали за продан. Само ковчег с умрел вътре не са ми продавали.
Лошото е, че чукундурите се размножават. От чукундур пак става чукундур. Цвекло не може да стане.
Може да съм ръб, но не съм чукундур.
Моля се в най-скоро време българският народ да заживее нормално. Заслужава го. Но трябва да знае, че онова време, когато човек взимаше 150 лева и краднеше оттук-оттам още 300 и хладилникът му винаги беше пълен – няма да се върне.
Олимпийският медал не може да се сравни с нищо. Както и орденът за заслуги към държавата. Слагам ги на един пиедестал. Радвам се, че ги имам, защото аз съм бил винаги честен към българите.
Предан ли си на нещо, само тогава можеш да направиш нещо голямо в живота си. Само тогава се стремиш всеки ден да откриеш нещо по-ценно от това, което си намерил предишния.
Така съм устроен – не се примирявам никога. Когато усетя, че искат да ме унизят, отвръщам с дарение.
Казват още, че Златю приличал на Винсент ван Гог или на Брьогел. Глупости! Нищо общо няма с тях. Защото неговите картини говорят за нашата орис.
