Обичаният актьор Никола Анастасов почина на 84-годишна възраст. Едно от последните му интервюта е дадено за Kmeta.bg през декември 2015 г. Предлагаме Ви да си припомните мъдростта и удоволствието от един пълноценно изживян живот, които струят от думите на талантливия творец.
Никола Анастасов е роден на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955-а. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956) и Варна (1956 – 1957), както и в софийския Сатиричен театър, в театър Трудов фронт и в Малък градски театър зад канала. Участва в много успешни български филми като „Пагоните на дявола“, „На всеки километър“, както и „Нако, Дако и Цако“ – първия цветен български телевизионен сериал. Участва още в „Неочаквана ваканция“ и „Астронавтите“. През 1971 г. получава званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. и званието „Народен артист“. През 1982 г. е награден с орден „НРБ“, II степен.
– Г-н Анастасов, имате ли любима роля в театъра?
– Ние, актьорите, си обичаме всичките роли. Каквито и въпроси да ни задават, повечето мои колеги казват едно и също: те са ни като деца, ние си ги обичаме всичките. Въобще, ние актьорите много си обичаме работата. Според мен, няма такава професия, в която на човек да му се иска, колкото се може повече да работи. Ние, ако може, от 24 часа – 24 часа ще сме на работа. Просто мечтаем за роли. Имаме глад да влизаме от роля в роля… Това е една много болезнена черта, която същевременно е и красива и някак си, много възвишена.
– Някои ще ви обвинят във „всеядност“?
– Хората трябва да ни простят тази всеядност, защото причината за това не е, че толкова много се харесваме. Причината е в професията на актьора – в нея трябва да се научиш да влизаш от роля в роля. Трябва да свикнеш да живееш в много, много животи, в много други хора, които не познаваш. И така постепенно ти започваш да осъзнаваш, че чрез тях ти не си само – примерно – Никола Анастасов, а и Пешо от Бусманци.
– Спомняте ли си коя е първата ви роля на театрална сцена?
– Аз съм актьор още от ранна детска възраст в театъра на живота (смее се). А сега сериозно – когато завършвахме ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) играех в „Хъшове“ ролята на Мравката. И си спомням, че тогава получих много поздравления, което ме зарадва неимоверно много.
– Къде е било първото ви назначение?
– Във Врачанския театър. Там първата ми роля бе в една пиеса на Молиер – „Скъперникът“, където играех „Ла Флеш“, слугата на самия скъперник.
– Вие сте един от постоянните участници в новогодишните програми по телевизиите. Разкажете някоя любопитна случка.
– О, много са… Но сега, например, се сещам за един момент от подготовката на една новогодишна програма. Мисля, че беше през 80-те години. Снимахме в зала „Универсиада“. Тя е, както знаете, на пътя на самолетите, които захождат към летището. И когато аз обявявам „Сега ще чуете любимата Тина Търнър“, изведнъж – ррррр-изгърмя моторът на някакъв самолет над нас.Тогава режисьорът Младенов веднага се разкрещя: Стоп, спрете камерите, спрете! Хачо Бояджиев пак е пуснал самолетите нарочно. А те, двамата, не се обичаха и бяха във вечна конкуренция.
– Кои са любимите ви колеги, с кои известни български актьори сте харесвали да играете на една сцена?
– Ами това са актьорите от моето поколение. Няма да крия обаче, че мои примери на младини бяха Константин Кисимов и Апостол Карамитев. Това са ми еталоните, първите големи имена, с които сцената ме срещна. От моето поколение нямам любимци. Или по-скоро може да се каже, че всички са ми любими. Неслучайно аз не изневерих на сцената на Сатирата, въпреки нееднократните предложения да премина в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Всички, с които играех в Сатирата ми бяха любимци – Григор Вачков, Парцалев, Калоянчев, Стоянка Мутафова, Димитър Манчев, Татяна Лолова… ако взема да ги изреждам всичките, сигурно ще пропусна някой, а не искам.
– Имате ли любими актьори от новото поколение?
– Не зная как ще прозвучи, но от по-новото поколение нямам фаворити. От т.нар. „средно поколение“ най-много харесвах Младен Киселов и Методи Андонов. От тях двамата няма да е пресилено, ако кажа, че се възхищавах.
– Постепенно достигаме до вечната дилема „млади-стари“. Повечето хора, когато достигнат до определена възраст, започват да изпитват носталгия по миналото, по младостта. При вас така ли е?
– Не. За мен всяка възраст си носи и си има определен чар. Да, младостта е най-хубавият период от човешкия живот, но и старостта също си има своето очарование.
– Замисляли ли сте се как бихте живели в днешно време? Дали щяхте да се занимавате с тази професия?
– О, да, със сигурност. Но дали щях да бъда същия – това вече не мога да кажа.
– Г-н Анастасов, освен театъра, каква друга страст имате?
– Футболът и по-специално „Левски“. За мен този отбор е нещо като религия. Каквото и да му се случва, колкото и пъти да падне любимият отбор, това за мен е без значение. Важното е „Левски“ да го има.
– Какво ви радва днес?
– Освен топлото слънце навън и близките ми, напоследък все по-често изпитвам задоволство от развитието на нашата столица. Аз по произход съм от Охрид, Македония, но съм роден тук и много добре си спомням каква беше София преди 60 години, каква – преди 30 и каква е сега. Ето, например днес ми се наложи да пътувам до „Дружба 2“. И както си седя на една пейка на спирка виждам над мен едно табло. Ами то с едни минути, с едни номера на автобуси, трамваи и тролеи… цяло чудо. Такова нещо дори не съм си представял, че ще видя някога в нашия град. А метрото? За някакви си десетина минути то те отнася от единия край на София до другия. Така че има неща, на които да се радвам.
– А какво ви липсва, г-н Анастасов?
– Младостта. И приятелите, и близките ми, които вече не са между нас.
