Преди 18 години на днешната дата ни напусна обичаният български поет Дамян Дамянов. Той е от онези творци, които оставят ярък спомен в съзнанието на всеки, който е прочел дори едно от неговите стихотворения. Всяка написана дума, извираща от дълбините на душата му може да разчувства и най-безчувствения.
"Когато човек е безумно искрен, безумно откровен в своите думи, мисля, че те имат щастливата съдба да оцеляват по-дълго. А Дамян беше такъв поет", споделя пред БНТ съпругата на поета Надежда Захариева.
Творецът на едни от най-красивите любовни стихове е роден на 8 януари 1935 г. в град Сливен. Завършил е гимназия в родния си град, а през1961 г. се дипломира в СУ „Св. Св. Климент Охридски“, специалност "Българска филология".
През 60-те години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. Първата публикация на свои поеми прави през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно негови поетични творби се появяват и в централния литературен печат.
Великият поет е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.
Някои от най-известните му книги са: "Ако нямаше огън" (1958 г.), "Очакване" (1960 г.), "Лирика" (1962 г.), "Стени" (1964 г.), "Живей така, че … Есета, силуети, импресии" (1969 г.), "Тетрадка по всичко" (1980 г.), "Отворен кръг" (1983 г.), "Таванът" (1983 г.), "Любовна лирика" (1990 г.; 2. изд. 1992 г.), "Още съм жив" (1993 г.). Автор е на пиеси, есета, пътни бележки и други.
Едни от най-емблематичните поеми на Дамянов "Любов", "На жена ми" и "Българио" още с първите редове биха разтреперили всеки читател.
ЛЮБОВ
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти…. ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !
НА ЖЕНА МИ
От спомени не ме ревнувай!
Не ме ревнувай от жени,
които, и да съществуват,
са вече в миналите дни.
Или пък в миналите нощи.
Да, аз ги помня до една.
А, може би, и те — мен още,
щом пак се връщат… Но — в съня.
Минават като сенки смътни
през неговия бял екран
и ми пошепват: „Ти си пътник!
Нима към глухия безкрай
се готвиш сам да отпътуваш
така — без никоя от нас
на тръгване да се сбогуваш?“
… И тъй — една подир една
минават и ръка подават.
И — само толкова, уви.
Една едничка все забравя
да дойде и ме поздрави.
Една единствена, която
върви към всекиго насам
и на главата, и в ръката
си носи по една коса…
Едната — бяла. До петите.
А другата — блести, звъни.
Зла, стара, грозна… Но не пита…
И е от всичките жени
най-страшната. От нея с право
ревнувай ме. И в сън нелеп
тя срещне ли ме, знай, тогава
завинаги ще те оставя…
Но дотогава — само с теб.
БЪЛГАРИО
Българио на живи и на мъртви,
Българио с безброй баташки църкви,
със гробища и с паметници светли,
със този жертвен въздух, който свети
над тебе вечно като вечен огън,
аз искам да те събера във стих. Не мога.
Аз искам цялата да те прегърна.
Ръцете ми не стигат. Как да върна
това, което ти си ми дарила?
Не мога.
И пред братската могила,
пред Шипка и пред Вола коленича.
И без да казвам колко те обичам,
с една сълза, и кървава и страшна
за цялата ти обич се отплащам.
Сълза, от радост и от скръб проляна,
сълза, в която ти си цяла сбрана!
