Димитър Стоянович e роден през 1977 г. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“. Син е на актрисата Ани Бакалова и кинокритикът Иван Стоянович. Сценарист е на тв предавания и документални поредици като „Пътеводител на историческия стопаджия“, „Българските събития на ХХ в.“, „Голямото четене“, „Господари на ефира“, „Умно село“. Отговорен редактор на списание L’Europeo.
– Г-н Стоянович, вие сте един от малкото тв журналисти, които в безпаричното време на 90-те години на миналия век дръзнаха и направиха едно запомнящо се “историческо шоу” по БНТ. Става дума за „Пътеводител на историческия стопаджия“. Днес ще говорим за Априлското въстание – една тема, по която сигурно няма български историк, който да не се е изказвал. Кое е онова, което трябва да запомним от събитията през пролетта на 1876 г.?
– През април 1876 г. като че ли ядрото от народа ни осъзна, че е възможно да загърбим робството и да се освободим. Самата поява на тази опция за обществото ни е нещо велико, значимо. И може би неслучайно идеята бе прегърната с такъв патос и саможертва от мнозина. В действителност самото Априлско въстание е една много сериозна политическа акция за Освобождението на България. Но говорейки за нея трябва да имаме предвид, че тя щеше да е една гола фраза, едно несбъднало се събитие, ако не беше делото на Апостола. Неслучайно самото въстание избухва и се развива именно в районите, в които е работил Левски.
– В нашата историография като че ли има две взаимноизключващи се позиции за резултатите от Априлското въстание. Едната част от историците твърдят, че бунтът от април-май 1876 г. завършва с успех, а други – че това далеч не е така. Каква е вашата версия за случилото се?
– Без да съм тесен специалист по темата мога да кажа, че приемам и двете гледни точки. От една страна то действително завършва трагично, но от друга страна представлява категоричен успех за организаторите му, тъй като реализира почти изцяло поставените цели… Но най-важното е, че посредством него светът научава за народа ни. Цивилизованата общественост на Стария континент разбира, че тук, на Балканите, има още един народ, който е готов да извоюва свободата си.
– Смятате ли, че нашето общество по това време е било достатъчно зряло, за да излъчи група хора, готови безрезервно да се жертват в името на народните идеали или примерът на Бенковски или Ботев е по-скоро единичен акт?
– В историята и въобще в развитието на човешката цивилизация такова нещо като индивидуален акт няма. Да вземем например основните ръководни дейци в IV-ти революционен окръг. Колкото и силни индивидуалности да са били Бенковски, Каблешков или Бобеков, те не биха били онази голяма сила, ако не действаха и не работеха за делото заедно. От друга страна всички те са своеобразен продукт на своето време. Те са част от него и то се отразява в техните амбиции и дела.
– Когато говорим за главните движещи сили на Априлското въстание неизбежно достигаме до сблъсъка „млади“ и „стари“, консерватори и либерали, бедни и богати. Смятате ли, че по това време е имало подобно разделение в нашето общество?
– Разбира се, че е имало. Вероятно хората са се делили и по други признаци. Вижте, с времето забелязвам, че у нас като че ли се е наложило становището, че богатите ни възрожденци са били едва ли не с робска психика или манталитет. А това съвсем не е вярно. От дълги години се интересувам от темата и мога да кажа, че чорбаджиите у нас са били много далновидни хора. Дори, когато са забогатявали много, те са избирали да си влагат парите в множество нивички из цяла България, така че да бъдат максимално независими от настроенията на местните велможи. Смятам, че у цялото ни общество по време на Възраждането е имало едно генерално усещане за несвобода. Така че по никакъв начин не са били чужди на освободителното дело. Напротив – те са искали свободата не по-малко от всички останали.
– Г-н Стоянович, като историк сигурно сте запознат отлично с темата за „предателствата“ в нашата история. Няма голямо историческо събитие, в което да не е замесен някой „предател“. Нужно ли е, според вас, нашето общество да обръща такова голямо внимание на хората, извършили подобно деяние?
– Такива личности са съществували, съществуват и ще съществуват в историята на всеки един народ или държава. По простата причина, че психологията на този акт е един и същ. Предателят и образцовият човек винаги вървят ръка за ръка. И така е в цял свят. Но това, че приемаме тяхното съществуване съвсем не означава, че трябва да ги популяризираме. Напротив, смятам, че трябва да обръщаме внимание само на онези хора и фигури, които биха били гордост за всяка една нация по света.
– Като заговорихме за осмислянето на историята ми се ще да отворим и темата за изучаването на този предмет в българските училища…
– О, това е доста щекотлив въпрос. Не съм тесен специалист по проблематиката, но като човек, занимаващ се с историческото познание, не мога да не отбележа неудовлетворението си не от фактологичната страна на проблема, а от начина, по който се представят събитията в учебниците. Ето аз например имам дъщеря, която ще бъде четвърти клас и още отсега зная, че тя няма да учи историята от учебниците, а от мен. Защото възприемането на конкретни дати или лица при всеки човек е различно. При един то може да бъде поднесено като математическа формула, но при друг то трябва да изглежда като сериал или като илюстрация.
Гласувайте в конкурса “Кмет на месеца” ТУК.
