На 15 октомври почитаме паметта на един от най-забележителните български писатели, поети и учени. На тази дата през 1937 година ни напуска Йордан Йовков. До днес неговите Албена, Моканика, Божура, Шибил и Индже ни вълнуват. Произведенията на големия български писател са част от родното национално богатство. Те продължават да се четат, да се изучават в училище, да вдъхновяват новите творци и да вълнуват всеки български патриот. Йовков оставя след себе си безсмъртно наследство – 70 книги, преведени на над 25 езика, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и др.
Предлагаме ви да си припомним едни от най-великите и запомнящи се цитати от творчеството на българския писател:
„Всяка вечер, когато слънцето се наклоняваше на запад и сянката на тополите се простреше напреки през улицата, Цветана сядаше на прозореца и четеше. И ето, откъм близкия ъгъл се задаваше Люцкан. Той е гологлав тоя път, оставил е бомбето си, защото е топло, защото косата му е тъй гладко причесана, че лъщи и свети, като гарваново крило. Възмургавото му лице сияе от блаженство, клепачите му, които природно са полуотпуснати, придават на погледа му нещо мечтателно и унесено. Той е щастлив, както всякога, таблата му е пълна с цветя и пресните, току-що откъснати лалета, зюмбюли и карамфили по-ярко блещят сред черния цвят на редингота му. Всяка вечер, продадеше ли нещо другаде, или не, той трябваше да мине без друго оттука“ . (из разказа „Последна радост“)
„Веднъж той беше седнал да си почине при едни скали до Мънастирището. Изведнъж като че нещо му каза да се обърне: наблизо до една поляна, отпред тъмната стена на гората, стоеше кошутата! Стефан трепна, разтрепери се, сърцето му заби. Но той се съвладя и насочи пушката. И се замери в левия хълбок, в сърцето… Изведнъж, като че бяла мъгла се спусна пред очите му, после се изгуби и в здрача й и сиянието на залеза той пак видя кошутата, но под нея стоеше жена и я доеше! Какво да прави? Да стреля, ще убие жената. Той отпусна пушката – жената се изгуби. Насочи пак пушката – тя пак се яви. Потрети – същото. Изплашен, смаян, той скочи: кошутата беше се изгубила. Тогава, без да се бави, без да се обърне повече, той бързо заслиза надолу“. (из разказа „Кошута“)
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна“ . (из разказа „Албена“)
„Шибил гледаше пред себе си и мислеше. В очите му, като къси жълти жици, се чупеха лъчите на месеца, искряха и се сплитаха в някакъв смътен образ, който ту се явяваше, ту се изгубваше. Но Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад“.( из разказа „Шибил“)
„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората”. (из разказа „Песента на колелетата“)
„Боже, колко мъка има по тоя свят, боже! И пак се загледа подир каруцата.” (из разказа „По жицата”)
От първото до последното си произведение Йордан Йовков остава верен на думите си: „Винаги съм бил склонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто”.
Името Йордан Йовков днес носят Морският нос на остров Гринуич (Южни Шетлъндски острови,Антарктика), Драматичният театър в гр.Добрич, Народни читалища в цялата страна. Дом-паметникът на Йовков, както и родната му къща в Жеравна например са включени в Стоте национални туристически обекта.
