На днешната дата през 1893 г. се ражда Елисавета Багряна – гранддамата на българската литература. Чрез нейната поезия за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.
Елисавета Любомирова Белчева е родена в София. След като завършва гимназиалното си образование, работи като учителка в ямболско село. По-късно следва Славянска филология в Софийския университет. Започва да пише стихове около 14-годишна и през 1915 г., подтикната от Йордан Йовков, публикува две свои творби в сп. “Златорог”.
Първата й стихосбирка “Вечната и святата” излиза през 1927 г., донасяйки й широко признание и популярност. По-късно сътрудничи на в.”Литературен фронт”, на списанията “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. Следват стихосбирките “Звезда на моряка” (1932), “Сърце човешко” (1936), “Пет звезди” (1953), “От бряг до бряг” (1963), “Контрапункти” (1972). Изявява се като автор на стихове за деца и като преводач.
Умира през 1991 г. в София.
Багряна е един от малкото ни творци, при който творчество и личност се припокриват изцяло и не могат да бъдат разглеждани или разбрани поединично. Творбите й са огледало на живота й, потвърждение и утвърждаване, но и прозорец към съвсем личния й свят, отвъд догматичните присъди на обществото и сухите факти за постъпките й.
Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието “Герой на Народна република България” през 1983 г.
През 1943, 1944 и 1945 г. е номинирана от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература. Стиховете на Багряна са преведени на 30 езика и са издавани във Франция, Италия, Полша, Румъния и др.
Представяме ви няколко завладяващи откъса от творчеството на българската поетеса:
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш? (из “Стихии”)
***
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана. (из “Кукувица”)
***
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя. (из “Потомка”)
***
Да няма пролетния вятър,
да няма лятната омара,
да е макар като в църква тихо
и сетната свещица да догаря,
но само да е топло… (из “Студ”)
***
Ще ми послужи ли това за нещо!?
Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?
Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,
за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново! ( из “Животът, който исках да поема”)
***
Аз ще живея с тези мънички минути,
тъй дълго чакани и минали тъй скоро.
Над тях ще тръпнат често мислите залутани,
но нивга никому за тях не ще говоря. (из “Ultimun Vale”)
