Перуанският поет Сесар Авраам (Абрахам) Вайехо Мендоса е роден на 16.03. 1892 г. в село Сантяго де Чуко в Андите. Той е бил единадесето дете в бедно семейство от индианско-испански произход. През 1917 г. пристига в Лима. Завършва с много лишения и трудности испанска литература (1910-1915) в Свободния университет в град Трухильо, после живее в Лима. Издава поетичните сборници „Черните херолди” (1915), в която полемизира с декадентската поезия и „Трилсе” (1922). От 1923г. живее в Европа (Франция). Пише и пиеси.
През 1927 г. и 1931 г. посещава СССР. Член на Комунистическата партия на Перу от 1928 г. Описва постиженията на социализма в СССР в книгата си „Русия през 1931 г.” Романът му „Волфрам” (1931, издаден в СССР -1932) пресъздава безмилостната експлоатация на индианците от американските империалисти и пробуждането на революционното съзнание на трудещите се в Перу.
По време на гражданската война в Испания пребивава в Мадрид, подкрепя републиканците. Участник в І и ІІ международни конгреси в защита на културата (1935 и 1937). Живее в крайност бедност, боледува. Умира в Париж на 15.04. 1938 г. и е погребан на гробището Монпарнас. Посмъртно са публикувани сборниците „Испанийо, да ме отмине тази чаша” и „Човешки стихове” (и двете – 1939).
Има дни, когато съм обхванат…
Има дни, когато съм обхванат от желание голямо
да обичам, да целувам нежността по двете й лица,
и ми иде отдалеч една открита обич
друга обич да обичам, волю и неволю,
този, който ме дълбоко мрази,
този, който къса детското хвърчило,
този, който зарад плакалия плаче,
краля на виното, роба на водата,
този, който се укрива в своя гняв,
този, който се поти,
този, който преминава,
този, който свойта личност в моята душа изтръсва.
Искам да оправя заедно с това
кичура на този, който ми говори, на войника къдриците;
ореола на големия, на малкия — големината.
Искам да изгладя кърпичка за този,
който не умей да плаче,
и когато ми е тъжно и от щастие ми става болно,
искам да изкърпвам гениите и децата.
Искам да помогна на добрия малко лош да стане,
ще ми се да седна
отдясно на левака
и на немия да отговарям,
мъчейки се да му бъда
винаги полезен, също искам много
хромия крака си да измие,
да помогна на съседа едноок да дремне.
Ах, таз обич, моя и световна,
енорийска и междучовешка, веща!
Иде ми според желанието тя
чак от дълбините, от недрата на народа,
и дошла, ме кара да целувам
шала на певеца,
да целувам мъченика в неговия пъкъл,
глухия в гълчавата на неговия череп,
в Данте, в Чаплин, в неговите рамена
този, който спомня мойто лоно.
Искам аз накрай,
когато на ръба на страшното веселие стоя
или вливам във сърцето мъжество,
аз бих искал да помогна
на усмивката да се превърне в смях,
да се развидели в душата на злодея,
да наглеждам болните, досаждайки им даже,
да купя продавача,
да помогна — нещо страшно — на убиеца убийство да извърши,
искал бих със себе си да бъда аз добър
във всичко.
