Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата –думите са на автора на „Сто години самота”, големия колумбийски писател Габриел Гарсия Маркес, който на този ден през 2014 си отиде от този свят.
„Сто години самота” е и книгата, с която Маркес покорява читателите по цялото земно кълбо. Пише я 18 месеца, през които живее на кредит.
Нобеловият лауреат обаче посочва за свой фаворит „Есента на патриарха” – книга, която първоначално се приема двузначно от критиката.
Самотата и любовта са центърът на Маркесовия свят. Той има и лична история, свързана с България. През 1993 г. забранява творбите му да се превеждат, издават и преиздават на български език, тъй като научава от преводача си, че издателите му за България отчитат минимални продажби, издаден тираж и печалби при положение, че всяко българско семейство има негова книга. През 2010 г. литературните агенти на Гарсия Маркес постигат споразумение с българско издателство.
Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 в Аракатака, Колумбия, известно като банановото пристанище на Карибско море, но прекарва по-голямата част от живота си в Европа и Мексико, където остава до смъртта си. Завършва училище през 1946 г., след което записва право в Колумбийския университет в Богота, но сърцето му го влече към журналистиката. Спира да ходи на лекции и се движи в кръга на литератори, художници и журналисти социалисти. Един ден в ръцете му попада книгата на Франц Кафка „Метаморфозата”. За нея казва, че променя живота му – започва да пише.
През 1950 година скъсва окончателно с правото и се посвещава на литературата. Така и не завършва висшето си образование. Маркес започва кариерата си като репортер в колумбийския всекидневник „Ел Еспектадор“ (El Espectador).
Първата му голяма творба е „Разказ за едно корабокрушение“ („Relato de un náufrago“), която излиза в подлистници през 1955 г. и описва историята на истинско корабокрушение.
През 1982 г. Гарсия Маркес е удостоен с Нобелова награда за литература за цялостно творчество – година, след като е издал „Хроника на една предизвестена смърт“. Следват „Любов по време на холера“, „Генералът в неговия лабиринт“, „Дванайсет странстващи разказа” и „За любовта и други демони“. През 1999 г. Маркес е диагностициран с рак и започва да пише мемоарите си, които излизат през 2004 г.
Ето и няколко цитата от великия писател:
„Никога не се разделяй с усмивката си, дори когато ти е тъжно… откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.“
„Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.“
„Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.“
„Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им.“
„Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.“
„Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.“
„Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата.“
„Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш наясно със себе си.“
