Николай Гундеров е завършил славянска филология в Софийския университет, а след това режисура и драматургия в Академията за изящни изкуства в Прага. Той е актьор, режисьор, автор на текстове. Носител е на международни и национални награди за литература и театър, сред които „Южна пролет”, Отличие от Международната академия за изкуства в Париж, Наградата на публиката на Гранд-фестивала на комедията в Чехия, „АСКЕЕР” за съвременна българска драматургия и много други. Гундеров е творчески директор на Европейския фестивал на пътуващия театър, който се провежда за шеста поредна година в град Сливница.
– Г-н Гундеров, какъв е акцентът на фестивала в Сливница тази година? Все пак работите при по-различни условия.
– Фестивалът е концепиран като театрален форум, който среща български и чуждестранни трупи. Театър, който се събира в няколко куфара, затова го назовахме "пътуващ". Но театърът е един вид метафора – виза, която преодолява всички граници. Това изкуство няма нужда от документи за самоличност. Стоите два часа в театралния салон, преминавайки през територии, човешки чувства, емоции. За нас тази година беше по-особена, както и за цялото човечество, защото пандемията се оказа уравнение с много неизвестни. Затова решихме да подкрепим свободните творци, за което искам много да благодаря на община Сливница. Акцентът на фестивала е българската драматургия и произведенията на млади творци от свободния сектор, по-засегнати от пандемията. Общината издържа на предизвикателството и направи фестивала, въпреки всичко, което е помощ – особено ценна в този момент за нас, творците. Тази година няма чуждестранни трупи, но сме поканили млади български актьори – Божидар Попчев, Ованес Торосян и Александър Валериев, който ще изиграе 13 роли в "Писмо до съветско другарче". Имаме и спектакли на Народния театър в София, Нов театър – НДК също ще ни гостува, този на Теди Москов в Русе. Опитваме се да представим колкото се може повече жанрове. Има фестивали, които пренебрегват публиката, не се интересуват от живите човешки реакции, за които радостта в салона не е важно нещо. В Сливница е обратното, прекрасната връзка между зрителските реакции и човешката среща с актьорите е нещо много вълнуващо.
– За шеста поредна година билетите са разпродадени предварително. Хората обичат фестивала, който обаче няма финансиране от министерството на културата вече години наред?
– Прекрасен въпрос. Силно съм озадачен и не мога да скрия учудването си, защото изключително малко общини създават театрални форуми, на които се срещат толкова прекрасни гости. Имали сме много авторитетни артисти, гостували са ни от Cirque du Soleil (Цирк дьо Солей), от народните театри в Словакия, Румъния, Чехия, Турция, Македония, хора с утвърден професионален статус. Страшно изненадващо е, че без особено валидна мотивация министерството на културата пренебрегна този фестивал. Имам своите обяснения, но това е направено от анонимни комисии, което е адски смущаващо. В театъра има маски – на тъгата и смеха, но зад тях стои човешко лице, което зрителят го открива всяка вечер. Адмирации към общината, която не се спря пред този факт и осъществи фестивала.
– Разкажете ни как "живее" фестивалът през годините, все пак се провежда за шеста поредна година и то в условия на пандемия.
– Един театрален фестивал е като кошер. Прелитат много пчели, всяка е събрала своите тичинки от различни поляни, всеки актьор или театрална трупа носи своята индивидуалност. Ароматът и вкусът на театралния мед са много приятни, когато са събирани от различни поляни. Опитваме се да постигнем именно това – да събираме различни естетики, творчески визии, различни походи към театралното изкуство, защото то не е единно, а разнообразно и всъщност много красиво. Страхотна радост е, че салонът в Сливница не е празен, хората имат нужда да общуват.
– Кое е най-голямото предизвикателство в работата ви?
– Да има изненадани хора, провокирани. Не е важно ние как ще се огледаме в собствените си огледала и дали ще бъдем доволни, а обратната връзка, защото театърът е общуване. Ако публиката е доволно,макар и хората да влизат с различни лица в залата, те накрая ще излязат с едно лице. Има преобразяване, хората е важно да се припознаят, това е важно за фестивала. Силно критичен съм към фестивали, които игнорират зрителя, които са самодоволни в своята самодостатъчност, не ги нтересува публиката. Ние сме хора, които обичаме вълнението, защото то поддържа човека жив. Всеки, който е идвал на фестивала в Сливница от чужбина, е оставал очарован. Усещал е неформалното посрещане. Творците, които не познават страната ни и идват, правят моментална снимка на България.
– Преди време казахте, че смехът е изчезнал от театралните зали. Фестивали като този убеждават ли ви в обратното?
– Трябва да гледаме на хумора като природозащитници, защото смехът е единственото нещо, което отличава мъртвия от живия човек. Като режисьор в чужбина, винаги казвам на моите актьори: "Живият театър е като живото дете, то може да реве много, да има секрети в носа, но то е живо, много по-хубаво е от добре гримирания мъртвец". Именно хуморът прави това. Той носи винаги парадокс и някаква радост, а тя е дефицитна в живота ни. Интелигентният хумор е много важно нещо, той не е за подценяване, човекът не е подценен. Хората харесват комедиите.
– Разкажете ни за живота и работата си в чужбина. Къде се чувствате най-добре?
– Най-добре е там, където има радост. Театърът е безвизова територия. Работил съм в Русия, Канада, Чехия, Германия…Зрителите там не се различават по нищо от зрителите тук. Човекът е същество, което се вълнува и аз страшно много уважавм това, защото иначе светът е студен и безличен. Винаги съм се опитвал в театъра да поддържам усещането за крехкостта на човешката чувствителност. Когато гледате спектакъл, вие се вълнувате от героите, а те ви напомнят за ваши познати и започвате постепенно да ги щадите, щадите тяхната чувствителност. Тоест, човекът става съпричастен. Театърът е един апел – да се спаси крехкостта и нежността.
– Какво ще кажете на хората, с оглед на нещата, които се случиха тази година?
– Ще повторя думите, с които открих фестивала в Сливница: "Много често рисуват театъра като две маски – една усмихната и една тъжна. Сега между тях се опитва да се вклини една съвсем друга маска – безличната. Не трябва да позволим това, защото ако изчезнат нашите емоции, радости и тъги, животът ще стане толкова безизразен, че театърът няма да иска да се занимава с него. Убеден съм, че за вируса, от който в момента страда човечеството, ще се намери ваксина. Така обаче липсва за всички, които са заразени от театралното изкуство. Затова обявявам едноседмична театрална карантина".
Снимка: Красимир Свраков
Националният конкурс „Кмет на годината“ 2020 вече тече. Гласувайте за своя кмет на kmetnagodinata.bg.
