Драгомир Драганов е роден през 1948 г. в Плевен. През 1967 г. завършва Френската езикова гимназия – София, а през 1972 г. – специалност история в Историческия факултет на Софийския университет. От 1974 г. е асистент, от 1984 г. – доцент, а от 1996 г. – професор в Катедрата по нова и съвременна история към факултета. През 1980-1983 г. е преподавател по история на славянските народи в Мадридския автономен университет – Испания. От 2005 г. е ръководител на Катедрата по Нова и Съвременна история. Разговаряме с него по повод 9 септември 1944 г. – за истините и неистините около случилото се преди 72 години, за съдбата на малките държави и диктата на Великите сили.
– Проф. Драганов, изминаха 72 години от преломния 9.9.1944 г. Как родната историческа наука оценява тогавашните събития?
– За голяма част от нашата гилдия, а и за мен лично, на 9 септември 1944 г. е извършен преврат в България с решаващата помощ на съветската армия. И разбира се, на Чърчил…
– Защо на Чърчил?
– Защото този човек с трагикомичната си ненавист към всичко българско с огромно задоволство ни разменя с гърците и ни харизва на Сталин.
– В една своя статия неотдавна твърдите, че още през 1939 г. сме били “подарени” на СССР. При това, не от кого да е, а от Хитлер.
– Да, това е самият факт. И сега не се отричам от думите си, че още преди началото на Втората световна война, по време на съветско-германските преговори през 1939 г., Хитлер ни “предоставя” на Сталин. Интересното е, че години по-късно историята се повтаря отново. Макар този път “грешникът” да е Чърчил.
– Вашата колежка проф. Искра Баева смята, че на 9 септември в София действително е извършен военен преврат, докато в провинцията случилото се е определено като “революция”. Смятате ли, че това е вярно?
– Не желая да коментирам мои колеги, но доколкото аз съм запознат с историческите факти, в провинцията въобще не е имало революция. На 9-ти хората са си станали обичайно за работа и само съобщението по радиото от 6.30 сутринта е показвало, че нещо се случва в страната. Но няма никакво “всенародно въстание”, обратно – куриозът е, че някъде до 11-12 септември все още са се издирвали партизаните в горите, тъй като голяма част от тях не са знаели, че властта е сменена.
– Мнозина наши историци говорят с ирония за партизаните и за първите години след 9 септември. Смятате ли, че подобно отношение е правилно и отговаря на историческата истина?
– До голяма степен да. И няма как да бъде иначе, след като само за 24 часа голяма част от народа ни се преобръща политически на 180 градуса. С други думи, започва да действа системата „Стани, за да седна аз“. Старите срещу младите. Позната история от нашето минало… Но, ако някой смята, че това е революция – добре.
– А каква е ролята на БКП в тези събития?
– Ролята на БКП я определя най-добре в своите спомени Владимир Бонев, който е провъзгласен за един от членовете на въстаническия щаб. Той казва: “Сутринта на 9 септември се събудих рано и чух по радиото прокламацията на Кимон Георгиев”. Това е ролята на БКП. БКП започва да взима властта сериозно едва 1947 г. И то не заради друго, а защото до 1946 г. текат преговорите по мирните договори в Париж и България е трябвало ужасно много да внимава. Ако ускори установяването на открита комунистическа диктатура, това може да се отрази много тежко на условията на мирните договори. Между другото, така става в цяла Европа. Неслучайно и Студената война започва през 1947 г., чак след като са подписани мирните договори.
– Стигнахме и до големия въпрос – защо българите толкова бързо забравиха какви са били довчера? Откъде, според Вас, идва тази внезапна проява на деменция?
– Вероятно това е свързано с чувството ни за оцеляване, което в условията на петвековно османско робство е било доста силно развито.
– Професоре, какво Ви е мнението за убийствата без съд и присъда след 9 септември, както и за Народния съд?
– Смятам, че до голяма степен това са били случаи на откровена саморазправа, причинени или породени от лична ненавист или от някакви чисто битови неразбирателства.
– Един от най-големите спорове, свързани с тази емблематична дата от най-новата ни история, е броят на партизаните в навечерието на 9 септември. Стана ли вече ясно колко точно са били?
– Към началото на септември 1944 г. в страната ни е имало близо 7200 нелегални, огромна част от които са били партизани. Но за мен е далеч по-главозамайващ фактът, че едва четири месеца по-късно, към края на 1944 г., техният брой е вече 250 000! Забележете какъв растеж!
