Тед Кочев е роден в Торонто, Канада, в семейството на български емигранти – баща му е от Пловдив, а майка му е от село Въмбел, Южна Македония. След като завършва английска литература в Торонто, той работи като режисьор в СВС – Canadian Broadcasting Corporation. После заминава за Великобритания, живее там 17 години и също работи като сценарист и режисьор. Първият му ментор е Сидни Нюман, който го провокира да се пробва като режисьор със самостоятелен филм. Големият му пробив в киното идва, след като се връща в Канада в началото на 70-те, когато през 1974-та прави „Чиракуването на Дъди Крейвиц”. Следват славните му режисьорски години в Холивуд. Режисирал е Джейн и Питър Фонда, Джийн Хекман, но името му най-често се свързва с “Рамбо: Първа кръв” и Силвестър Сталоун и комедията „Уикендът на Барни”.
Баща ви е от Пловдив, а майка ви е от Южна Македония. Правите ли разлика между българско и македонско семейство?
Не. Никога.
Как приемате съществуването на различни държави като България и Македония?
За мен тези държави винаги са били едно. Винаги.
Знаете ли, че България първа призна независимостта на Македония?
Да, знам. Но да ви кажа ли нещо забавно? Аз ползвам три думи за едно и също нещо: „диня” на български, „любеница” на македонски и „карпуз” на турски (смее се). В Торонто имаше цяла улица с македонски и български семейства, всички деца на тази улица си играехме заедно и всички бяхме едно – българи. Там бяха моите братовчеди и приятелите ми. Макар и в Канада, чувствахме се като в малко македонско село.
Каква е историята на семейството ви, което идва от село Въмбел, Южна Македония?
Имам готов сценарий и мечтата ми е да го реализирам като филм. Там е описана подробно историята, за която ме питате. Това, което се е случило, е свързано с Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско в рамките на Османската империя. Въстанието е потушено от турците и всички македонци са много жестоко наказани. Опожарени са страшно много македонски градове и села, зверски убити са всички хора там. Прадядо ми обаче решил да избяга. Притежавал е много успешно и богато селско стопанство, но е решил да изостави всичко, за да се спаси заедно с цялото си семейство. Имал е петима синове с много деца, всички работели в стопанството му, а когато вечеряли заедно всяка вечер, събирали са се над 50 човека. Когато турците заплашили, че ще ги убият, прадядо ми решил, че единственото спасение е да се бяга. Турците нахлули в празната им къща, изгорили дома им, убили всичките им животни и изхвърлили труповете им в кладенците на двора, за да отровят водата. Така единственият изход е бил отново бягството. Семейството се е разделило наполовина – 24 души са се придвижвали през планините, а другите 24 са минавали през речната долина. Всеки на тяхно място би решил, че по-сигурното придвижване е през планините, но не и с преследващата ги турска кавалерия. В планината турците стреляли по роднините ми и ги убили по много жесток начин, наоколо всичко било в кръв… Избили ги всичките с изключение на едно 8-годишно момче, което е оцеляло, защото родителите му го предпазили с телата си. Но това не е всичко! Детето чуло как турският капитан казва: „Уверете се, че всички са мъртви. Отрежете част от дясното ухо на всеки!” Когато стигнали до единствения жив човек, това дете мълчало, докато режели ухото му… и отново оцеляло. По-късно успяло да се събере заедно с другата половина от семейството по линия на майка ми, които успели да се доберат до България. Живеели са във Варна. В Канада аз успях да разпозная това пораснало вече дете като мой чичо именно по липсващата част от ухото му…
Какво означава за вас получаването на наградата „Златен век”?
Означава признание, че съм българин. Чувствам се като българин и в Канада, и в България. Това наистина е много важно за мен.
Източник: “Труд”
