Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява тол- кова високо станалото, че смята този ден свят в новия български календар, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбе- лязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото им лето- броене. Но дойдоха други събития, личности, постепенно българският календар се запълни с много червени точки и ние вече почти забравихме този празник…
Така започва емблематичната книга на големия български критик, историк и народопсихолог Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”. В нея той ни предлага ключ към някои от най-трудните периоди от новата история на България, но най-вече към духа на българското Възраждане. Преиздавана е многократно от 1975, когато излиза, и е преведена на няколко езика. Постепенно “Българският Великден” се превърна в символ на съдбовни моменти от най-новата ни история.
Тончо Жечев не обича медийните изяви, а още по-малко да говори публично за настоящето и да прави политически прогнози. В. „Сега” обаче споделя непубликувани редове от интервю с него малко преди смъртта му:
“Ние живеем в епоха на траибализъм. Това е едно племе в Африка. При тях когато на смяна на едно поколение идва друго, то унищожава всичко, създадено от предишното, и започва отначало. И така 4000 години стоят на едно и също място. И при нас всяко поколение смята, че трябва да направи своята голяма промяна. А големи специалисти на големите промени са англосаксонците. Според тях големите промени стават бавно – като английската ливада – полека, но сигурно и едно върху друго се слага – синът след бащата. Всичко друго е игра на промени и революции”.
Тончо Жечев си отиде от този свят на 24 февруари 2000 г. В творческата му биография са още:
“Съвременни образи и идеи ” (1964), „Идеи на прозата” (1967), “Критически погледи” (1971), “Литература и общество” (1976), “История и литература” (1979), “Митът за Одисей” (1985), “Род и родно място” (1983), “Историята и теориите на един Пигмалион” (1983), „Въведение в новата българскак литература” (1990), “Лебеда и смъртта” (1993), Болки от текущото“ (1994) “Какво иска свободата” (1999).
Роден е на 6 юли 1929 г. в Дивдядово, днес квартал на Шумен. През 1954 г. завършва право в Софийския университет. През 1957-1959 г. е редактор в списание „Родна реч“, през 1959-1962 г. е аспирант в Москва. След това работи като редактор в списание „Септември“. От 1974 до 1983 г. е директор на Института за литература при Българска академия на науките, като става член-кореспондент на академията. През 90-те години е главен редактор на списание „Летописи“ („Септември”). През 1997 става член на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов и член на обществения съвет на фондация “Отворено общество”, а през 1998 – член на НСРТ от президентската квота.
