От историята на селищата си хората покрай Дунава знаят за прочутите в миналото плаващи мелници. Имало ги е по цялото протежение на голямата река и земеделците по бреговете всяка есен се възползвали от услугите им. Плаващите воденици са били препитание и източник на доходи за предприемчивите от някогашната Австро-унгарска империя и за хората от създадените независими държави след разпадането ѝ в края на Първата световна война. От Виена надолу по течението дунавските мелничари стигали чак до Силистра и Тутракан.
Известната стара мелница в района на Козлодуй пази спомените от онова време. Тя е изградена на брега на реката, но от дошли отдалеко хора с плаваща воденица. За унгарската фамилия Сабадош от близкото до Будапеща градче Апостаг мелничарството по реката било основното занятие в края на XIX и началото на XX в. През 1885 г. Йохан и Мария Сабадош се заселват в Козлодуй и известно време се препитават с плаващата си мелница, която по онова време била единствената от този род в България. Младото унгарско семейство имало 6-има синове, повечето от които се раждат в Оряхово, където Сабадош купили имот, построили си къща, а после се захванали с мелничарство из целия регион.
През 1916-а трима от синовете им – Илия, Виктор и Никола, участват в Първата световна война. В битките загива Никола, а Виктор е награден с орден за храброст. По-късно Виктор Сабадош се заселва трайно в Козлодуй и през 1924 г. построява и пуска в действие първата в региона модерна валцова мелница Мелничните машини и оборудването били купени от “Нюхаут и сие” в Русе със заем от фабриката. Главният двигател на мелницата бил произведен в Германия мотор от системата “Ютен Шлюхер” с мощност от 80 конски сили. Същата година Виктор се задомява с унгарката Тереза Насфади и строи къща близо до мелницата.
По време на Втората световна война модерната воденица е реконструирана изцяло и работи на пълни обороти. “Като дете много обичах да ходя с дядо на мелницата – спомня си Андрей Джурков от Козлодуй. – Няма да забравя първото отиване през 1940 г. Тогава бях 7-годишен и най-напред ми направи впечатление внушителната сграда на воденицата, до която бяха струпани много дебели върбови дървета. С тях се загряваше голям двигател, движещ всички трансмисии на мелницата. Наоколо имаше много разпрегнати волски коли, пълни с чували жито и царевица. И тъй като мливарите бяха много, понякога се чакаше по 2-3 дни, за да ти смелят житото Тогава за първи път видях и Виктор Сабадош – хубав, здрав и приветлив човек с малки мустачки. Той обикаляше мливарите и разговаряше с всички. Малко след него влезе жена му Тера с няколко погачи хляб, които раздаваше на хората. Тя казваше, че е грехота да стоят гладни в мелницата, където се мели брашно.” Така е било до 1947 г., когато мелницата е национализирана от дошлото на власт комунистическо правителство.
През следващата година пълномощници на тогавашното Министерство на комуналното стопанство предават мелницата на местната управа в Козлодуй за вечно ползване. Под претекст, че може да бъде извършен саботаж от бившия собственик, семейството на Виктор Сабадош е прокудено с помощта на въоръжени милиционери от собствената им къща.
Източник: “24 часа”
