“Тия сериали са като краста, човек! По-зле са от чопленето на семки!” Факт, мания по сериалите има. Ползвайки родни хрумки (“Стъклен дом”, “Столичани в повече” и др.) и чужди формати (“Революция Z, “Забранена любов”) сценаристите засегнаха колкото се може повече теми от реалния живот: семейството, бизнеса, проблемите на тийнейджърите, които търсят себе си и попътно преследват (освен готината даскалка) и някоя и друга мечта.
Законодателната, изпълнителната и съдебната власти се персонифицираха – едната си има къса пола, другата костюм и фуражка, а третата е в секси тога. На драгия зрител му е кеф да следи какво ще се случи в следващата серия, плюе лошите и хвали добрите.
Турската идилия: семейството над всичко!
Дали Инджи ще се омъжи за Мехмед, ще се пребори ли Ферхунде за любовта си, ами Али Ръза ще успее ли да сплоти отново семейството си? Това са все въпроси, които живо интересуват баба ми – и не само нея. Стигаме до скритата картинка – за серий(ал)ната пропаганда.
Три неща очевидно изглеждат задължителни за сценаристите на (почти) всички турски сериали: Босфора, Семейството – но и Дома и Храната, която споделя заедно, и, разбира се, любовта във всичките й изражения – деца-родители, съпруг-съпруга, любовници. Трудно ще откриете пушач, единственият алкохол, който се пие отвреме навреме, е мастика и по-рядко вино. Почти всички жени, независимо дали са модерни пиар специалистки като Ясмин от “Любов и наказание” или обикновени момичета от Анадола като Фатмагюл, могат да готвят (вкусно), да нареждат маса и изобщо притежават базови умения как се върти къща…
В основата е обединено на патриархален – или матриархален – принцип семейство, което затова се и справя с “превратностите на живота”. Кой не си мечтае за здраво и сплотено семейство? Този тип сериали са като запой, след който от махмурлука те боли глава.
Във времето, когато животът без брак и отглеждането на дете от един родител стават тенденция в Европа – и в България, турските сериали са дежавю. Но и модел, прокламиращ морал, а също и умерена модерност, пропагандирани трети мандат от премиера и лидер на управляващата Партия на справедливостта Реджеп Ердоган. Зрителят се вторачва, за да позяпа и да помечтае за подобна семейна общност, след като вероятно се е чул с децата (в чужбина – или в друг град) по скайпа или телефона.
Българските поредици: Родната полиция ни пази
Три неща изглеждат задължителни за българските сериали: разбитото семейство (винаги има любовник, любовница, отношенията между всички са трудни и нерядко стигат до истерия и жестокост), проблемните деца, престъпността – и правосъдието и вътрешния ред покрай нея. Вземете “Стъклен дом”, “Под прикритие”, “Къде е Маги”, “Седем часа разлика”…
Само в “Столичани в повече” виждаме отвреме навреме семейни идилии, които хем ни умиляват, хем разсмиват. Както прочетох наскоро: “Във всяка българка има по една Гълъбина и по една Йовка”. Там жената готви и гледа децата (повече от едно, за разлика от “Стъклен дом” например), а мъжът или е под чехъл, или е диктатор. Тези образи си идват на мястото, като седнеш да си пиеш ракията и да си ядеш салата, и са най-добрата компания.
Откакто естрадният славей Веселин Маринов възхвали с песен МВР, един образ на ченгето с чисти ръце и добро сърце витае и из родните снимачни площадки. Телевизиите буквално ще ни удавят в полицейски поредици от САЩ, Великобритания, Франция и Италия (“24”, “От местопрестъплението”, “Синя кръв”, “Закон и ред: Лос Анджелис”, “Убийства в Мидсъмър” и др.), така че образът на полицая/следователя/прокурора/съдията е вътъкът на “Под прикритие” и “Седем часа разлика”.
В реалността българските полицаи не могат да реализират една голяма акция срещу дрогата, освен ако не са съпорт на чужди спецслужби, омъглиха се и по разследването у нас заради 3-те тона кокаин на български кораб в Испания, ако някой помни акция на ГДБОП – да я припомни, но в “Под прикритие” службата, създадена от Андрей Луканов, и работещите в нея се героизирани. Напук на докладите на Държавния департамент на САЩ, които отчитат увеличаване на трафика на дрога през страната ни.
Властта, големият отсъстващ
Съвестни ченгета и неподкупни прокурори (които даже не пият много, а в “Седем часа разлика”, “създаден по действителни лица и събития”, закусват с кифлички и пият и боза) създават една “действителност”, коренно различна от тази, сред която живеем и за която ни укорява непрекъснато Европейската комисия в докладите си за мониторинга на правосъдието и вътрешния ред.
Личности като прокурор Иванов и инспектор Попов не се блазнят нито от пари, нито от власт. Често Попов и Иванов са с вързани ръце заради системата, нямат средствата, с които биха си свършили по-добре работата, но винаги успяват да се справят някак. Серийните ченгета и магистрати са къде-къде по-добри от тези, които ни поднасят българските новини.
Може би единствената пресечна точка е, че със сигурност и в реалната система, като в тази на сценаристите, има честни хора, които се сблъскват с непробиваема стена от корупция и политико-икономически зависимости със силните на деня.
И точно тук стигаме до големия отсъстващ. Колкото и дълго да върви едно (телевизионно) разследване в българските сериали, никога не стига до Властта. Горкият депутат, който неправдоподобно си призна, че е гей в “Седем часа разлика”. И дотук. Сякаш бос (на организирана престъпна група) като Милото може да прокара проект за Странджа, ако над него няма не един, а група депутати – и поне един министър.
Като че ли съдии като Таня Стоева може да съществуват като членове на ВСС, ако не са “изкадрувани” не от Красьо Черничкия, а от голяма политическа сила, или просто посочени от някой премиер.
“Тия сериали са като краста, човек! По-зле са от чопленето на семки!” Факт, мания по сериалите има. Ползвайки родни хрумки (“Стъклен дом”, “Столичани в повече” и др.) и чужди формати (“Революция Z, “Забранена любов”) сценаристите засегнаха колкото се може повече теми от реалния живот: семейството, бизнеса, проблемите на тийнейджърите, които търсят себе си и попътно преследват (освен готината даскалка) и някоя и друга мечта.
Законодателната, изпълнителната и съдебната власти се персонифицираха – едната си има къса пола, другата костюм и фуражка, а третата е в секси тога. На драгия зрител му е кеф да следи какво ще се случи в следващата серия, плюе лошите и хвали добрите.
Турската идилия: семейството над всичко!
Дали Инджи ще се омъжи за Мехмед, ще се пребори ли Ферхунде за любовта си, ами Али Ръза ще успее ли да сплоти отново семейството си? Това са все въпроси, които живо интересуват баба ми – и не само нея. Стигаме до скритата картинка – за серий(ал)ната пропаганда.
Три неща очевидно изглеждат задължителни за сценаристите на (почти) всички турски сериали: Босфора, Семейството – но и Дома и Храната, която споделя заедно, и, разбира се, любовта във всичките й изражения – деца-родители, съпруг-съпруга, любовници. Трудно ще откриете пушач, единственият алкохол, който се пие отвреме навреме, е мастика и по-рядко вино. Почти всички жени, независимо дали са модерни пиар специалистки като Ясмин от “Любов и наказание” или обикновени момичета от Анадола като Фатмагюл, могат да готвят (вкусно), да нареждат маса и изобщо притежават базови умения как се върти къща…
В основата е обединено на патриархален – или матриархален – принцип семейство, което затова се и справя с “превратностите на живота”. Кой не си мечтае за здраво и сплотено семейство? Този тип сериали са като запой, след който от махмурлука те боли глава.
Във времето, когато животът без брак и отглеждането на дете от един родител стават тенденция в Европа – и в България, турските сериали са дежавю. Но и модел, прокламиращ морал, а също и умерена модерност, пропагандирани трети мандат от премиера и лидер на управляващата Партия на справедливостта Реджеп Ердоган. Зрителят се вторачва, за да позяпа и да помечтае за подобна семейна общност, след като вероятно се е чул с децата (в чужбина – или в друг град) по скайпа или телефона.
Българските поредици: Родната полиция ни пази
Три неща изглеждат задължителни за българските сериали: разбитото семейство (винаги има любовник, любовница, отношенията между всички са трудни и нерядко стигат до истерия и жестокост), проблемните деца, престъпността – и правосъдието и вътрешния ред покрай нея. Вземете “Стъклен дом”, “Под прикритие”, “Къде е Маги”, “Седем часа разлика”…
Само в “Столичани в повече” виждаме отвреме навреме семейни идилии, които хем ни умиляват, хем разсмиват. Както прочетох наскоро: “Във всяка българка има по една Гълъбина и по една Йовка”. Там жената готви и гледа децата (повече от едно, за разлика от “Стъклен дом” например), а мъжът или е под чехъл, или е диктатор. Тези образи си идват на мястото, като седнеш да си пиеш ракията и да си ядеш салата, и са най-добрата компания.
Откакто естрадният славей Веселин Маринов възхвали с песен МВР, един образ на ченгето с чисти ръце и добро сърце витае и из родните снимачни площадки. Телевизиите буквално ще ни удавят в полицейски поредици от САЩ, Великобритания, Франция и Италия (“24”, “От местопрестъплението”, “Синя кръв”, “Закон и ред: Лос Анджелис”, “Убийства в Мидсъмър” и др.), така че образът на полицая/следователя/прокурора/съдията е вътъкът на “Под прикритие” и “Седем часа разлика”.
В реалността българските полицаи не могат да реализират една голяма акция срещу дрогата, освен ако не са съпорт на чужди спецслужби, омъглиха се и по разследването у нас заради 3-те тона кокаин на български кораб в Испания, ако някой помни акция на ГДБОП – да я припомни, но в “Под прикритие” службата, създадена от Андрей Луканов, и работещите в нея се героизирани. Напук на докладите на Държавния департамент на САЩ, които отчитат увеличаване на трафика на дрога през страната ни.
Властта, големият отсъстващ
Съвестни ченгета и неподкупни прокурори (които даже не пият много, а в “Седем часа разлика”, “създаден по действителни лица и събития”, закусват с кифлички и пият и боза) създават една “действителност”, коренно различна от тази, сред която живеем и за която ни укорява непрекъснато Европейската комисия в докладите си за мониторинга на правосъдието и вътрешния ред.
Личности като прокурор Иванов и инспектор Попов не се блазнят нито от пари, нито от власт. Често Попов и Иванов са с вързани ръце заради системата, нямат средствата, с които биха си свършили по-добре работата, но винаги успяват да се справят някак. Серийните ченгета и магистрати са къде-къде по-добри от тези, които ни поднасят българските новини.
Може би единствената пресечна точка е, че със сигурност и в реалната система, като в тази на сценаристите, има честни хора, които се сблъскват с непробиваема стена от корупция и политико-икономически зависимости със силните на деня.
И точно тук стигаме до големия отсъстващ. Колкото и дълго да върви едно (телевизионно) разследване в българските сериали, никога не стига до Властта. Горкият депутат, който неправдоподобно си призна, че е гей в “Седем часа разлика”. И дотук. Сякаш бос (на организирана престъпна група) като Милото може да прокара проект за Странджа, ако над него няма не един, а група депутати – и поне един министър.
Като че ли съдии като Таня Стоева може да съществуват като членове на ВСС, ако не са “изкадрувани” не от Красьо Черничкия, а от голяма политическа сила, или просто посочени от някой премиер.