С встъпването в длъжност на редовно правителство, което изглежда има шанс да работи повече от няколко месеца закономерно тръгнаха предложения за рестарт – или пък начало – на занемарени в годините на висока политическа несигурност реформи. Сред по-бързо заявилите се е екипът на новия министър на образованието, който в рамките на седмици успя да идентифицира ключови проблеми на системата на училищно образование и да предложи серия от мерки, които да ги адресират. “На този етап обаче тези решения изглеждат по-скоро неподходящи и насочени в грешна посока – към повече централизация на отрасъла вместо повишена автономия на учителите и училищата”, коментира Адриан Николов от Института за пазарна икономика .
Най-конкретните предложения могат да бъдат намерени в проекта за изменения в Наредбата за оценяване на резултатите от обучението на учениците. Те са провокирани от сигнали и жалби на родители, че децата им са претоварени, особено по линия на възлаганите им домашни работи. По тази причина образователното ведомство се е заело с въвеждането на тавани на домашните, с които да се ограничи тежестта на усилията за учене и подготовка извън клас.
Нека първо разгледаме самото допускане, върху което се основава промяната – а именно че българските ученици са претоварени. Сравнителни данни по този въпрос могат да бъдат открити в публикуван преди две години анализ на Eurydice, според който България е сред страните в ЕС (сравнима единствено с Полша и Хърватия), в която учениците прекарват най-малко време в училище. Непропорционално нисък е обемът – около 2 хиляди часа – на началното образование, особено в сравнение с водещите държави, където броят им достига 5-7 хиляди часа. Въпреки че този показател не е конкретно свързан с тежестта на домашните и работата извън клас, остава достатъчно индикативен за ролята и мястото на училището и образованието в живота на учениците в различните образователни системи. “Накратко – българските ученици в сравнителен план прекарват малко, а не много време в учене”, отчита Николов.
За мястото на самостоятелната работа можем да съдим по данните на OECD за разпределението на общото натоварване на учениците. От тях ясно личи, че в страните, които постигат високи резултати в международните изследвания (в това число PISA) учениците прекарват време в извънкласни дейности, сравнимо с това в клас. Анализи на ИПИ с фокус върху данни за България също потвърждават положителното влияние на времето, прекарано в учене извън училище върху постиженията на учениците.
На този фон министерството на образованието иска да наложи конкретно и общовалидно за всички ограничение в броя на задачите за работа вкъщи за всеки от етапите на училищно образование. Взема се предвид и важността на “фундаменталните” предмети, а именно българския език и математиката, като за тях важи по-висок лимит.
Предложеният подход има редица очевидни слабости. Най-сериозната е, че опитва да въвежда всеобщ, нечувствителен – one-size-fits-all – модел за извънкласната работа. Тук прозира разбиране, че всички ученици, паралелки и училища имат еднакви потребности и възможности. Не се отчитат и различията в подхода на всеки отделен учител. На пръв поглед най-губещи са елитните училища, чиято възможност да създават допълнително натоварване и извънредна работа на най-добрите ученици, които се явяват на олимпиади и печелят международни състезания става силно ограничена. Също толкова губещи са обаче и най-слабите ученици, за които повече работа извън клас е всъщност най-логичният механизъм за настигане.
На практика това решение е поредната мярка, която връзва ръцете на учителите. Вместо образователната реформа да се движи в посока максимизиране на тяхната автономия и възможност да нагаждат образователния подход и процес към потребностите на конкретните ученици и паралелки, тук виждаме за пореден път точно обратното – опит за въвеждане на все повече и повече централизирани стандарти, изисквания и ограничения.
Освен това така предложената мярка няма как да работи на практика. Ограничава се броят на задачите да домашна работа, дадени седмично, но не и тяхното съдържание. Така по всичко личи, че една такава задача, да речем по математика, може да съдържа пет уравнения за решаване, или пък двеста, което обезсмисля опита за контрол на претоварването на учениците. Остава отворен и въпросът за контрола на спазването на ограниченията, тъй като надали образователните инспекторати ще се занимават да броят всяко едно домашно в десетки училища и стотици класове.
В същата наредба, впрочем, четем и реформа в обратната посока, а именно намаляване на минималния брой текущи изпитвания, необходими за формиране на срочните оценки. Това свива задължението на преподавателите да провеждат излишни изпитвания само и само да покриват нормата, но им оставя възможност да изпитат допълнително, ако това е необходимо за придобиване на адекватна представа.
