Рус, синеок войник спасява девойка с маслинов оттенък на кожата от терористи самоубийци на фона на героична музика и оглушителни взривове. Клише, но красиво – последната сцена от полския филм “Кербала”, който отскоро върви по кината у нас.
Всеки човек се надява при атентат, подобен на тези в Брюксел и Париж, до него/нея да стои на пост такъв войник, в пълно бойно снаряжение и яростна решителност в погледа. Реалността обаче се различава от романтичната фабула на синия екран.
Врагът без лице може да се появи навсякъде, по всяко време. Както в опасаната от полицейски и армейски части столица на Европа, така и в на пръв поглед летаргично спокойната и видимо неохранявана София. Колкото и средства да се наливат в антитерористични показни операции, колкото и заплати накуп да получават военни и полицаи и както и да си вършат работата, никой никога не може да предвиди какви мисли преминават през един болен мозък. И кога ще се материализират. Тогава и всички руси войници на света да застанат на пост, няма да могат да ни отнесат на ръце далеч от заплахата.
Силите за сигурност са гаранция за стабилността на всяка държава. Отговорността им не бива да бъде подценявана, защото те получават пари от всички нас, за да се опитват да ни пазят. Точно така- да се опитват. Защото най-доброто, което можеш да направиш срещу невидим враг в собствения си дом, е да се озърташ с нож в ръка, готов да удариш. Не знаеш обаче къде да насочиш удара си.
Службите на която и да било държава, изправени пред екстремизма, напомнят на човек, насила въвлечен в игра на жмичка. Със завързани очи размахват ръце и се опитват да напипат злото. То ту се появява, ту изчезва, нанася смъртоносни удари и пак се скрива, само за да започне играта отначало. Намесата на трета страна – на нас, цивилните, необучените, е наложителна. Нашите сигнали за съмнително поведение, общественият натиск, който може най-сетне да принуди властите да влязат в гетата и да чуят какво пее мюезинът, настояването за спешно дострояване на оградата на българската граница и създаване на нормални условия за граничарите, за да си вършат работата – това са стъпките, които ще свалят черната превръзка от очите на силите за сигурност.
И най-добрата работа на службите не може да компенсира липсата на гражданска бдителност, точно както напредъкът на разузнавателните технологии не може да компенсира липсата на обща европейска политика по отбрана.
Крайно време е освен гражданите и Европа да прогледне отвъд ценностите на либерализма. Защо в Израел няма атентати на летищата? Защото индивидуалните права са ограничени до максимум в името на общото благо. И всеки се тараши до дъно, независимо дали е мъж, жена или терорист. Затова – нека ни тарашат, но да се чувстваме сигурни. Очевидно отделните власти на всяка държава не могат да се справят с това. Проспаха атентатите в Париж, Анкара и Брюксел. Ако е така – нека се обединят и след като Европа има своя комисия, да има и своя служба за сигурност, своя армия и свой юмрук, с който да удари по терористите.
Дори и това да се случи обаче, нашата отговорност не е по-малка. Докато не започнем да алармираме службите за съседката, която е започнала се покрива с чадор, ще продължаваме да слушаме за поредното дело за радикален ислям и да чакаме закъснели присъди. Докато агентурата в малцинствените общности не се разшири, няма да знаем какво се случва в джамиите в Кърджали, Пазарджик, Горна Оряховица. Докато лекари, учители, психолози не влязат във “Филиповци” и “Факултета”, тероризмът ще се увърта и около нашия дом. Службите не работят за себе си, а за нас. Затова ние сме тези, които да насочваме ръката им със своите наблюдения в кризисни моменти. Да развържем очите си, за да прогледнат и те.
