В края на 20-и и първите години на 21 век Турция беше безспорен център на геополитическа стабилност.
Предвид централната роля на Анкара в насърчаването на процесите в Близкия изток, пренебрегването на югоизточната ни съседка по всеки регионален въпрос би било грешно и твърде опасно. Статуквото започна да се променя след втората офанзива срещу Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин през 2003 г. Отказът на Анкара да окаже пряка подкрепа на Вашингтон във войната не влоши отношенията между двете държави, но загатна някои нови аспекти в представите на турските управляващи за геополитическите възможности на страната им. Турция не разреши на САЩ да разположат войски на нейна територия, но за сметка на това не се отказа от плановете да вкара собствената си армия в населените с кюрди райони в Северен Ирак. По този начин неоспоримият съюз между Анкара, Вашингтон и съюзниците на Белия дом в региона премина през дълбока преоценка.
Завладяването на Ирак промени ориентацията на Турция повече, отколкото Западът е склонен да признае. Анкара имаше реалните възможности и се почувства достатъчно силна и недооценена, за да поеме по нов геополитически курс. Повишаването на икономическата сила, придружена от мощта на втората по численост армия в НАТО, позволи на турските управляващи да опитат сами да решат някои от натрупаните във времето проблеми, сред които изпъква кюрдският въпрос. Проблемът пред Анкара е, че етническата мозайка в Северен Ирак, а в последствие и в Сирия, е ключова не само за нея, но и за останалите играчи в региона. В разплитането на кюрдския възел са вплетени интересите на съседите, на САЩ, на Русия, а и на всички, за които петролът е важен.
През август ще се навършат 33 години от началото на кървавия въоръжен конфликт между Турция и Кюрдската работническа партия (ПКК), която Анкара, Брюксел и Вашингтон разглеждат като терористична организация. От началото на войната са загинали повече от 50 000 души. Сепаратистите започнаха борба за създаване на своя независима държава в Югоизточен Анадол през 1984 г., впоследствие ограничиха стремежите си до автономия на кюрдските райони, но след началото на войната в Сирия нищо не е същото.
В началото на 2016 г. решението на кризата е по-далеч от всякога. След поредният бомбен атентат в Анкара южната ни съседка живее в условия на „прикрито военно положение” и „мерки като за 11 септември”. Атаката в турската столица на 17 февруари приближи страната с един взрив по-близо до истинска война с враг, който изглежда по-силен и разнороден от статуквото през последните 30 години. В центъра на вниманието сега са сирийските кюрди, които по всичко изглежда са във възход и това разгневява Турция. Именно бойци от Сирийски Кюрдистан, т. нар. Сили за защита на народа (СЗН) се считат за отговорни за атаката в Анкара, а в отговор турските власти сами си дадоха картбланш за трансгранична операция по суша за създаването на буферна зона в северната Сирия. Главната кюрдска милиция в родината на Асад се отличава с това, че е единствената фракция в раздираната от война страна, която е подкрепяна както от руски, така и от американски въздушни удари. Нейното настъпление срещу бунтовниците в Северна Сирия разбираемо тревожи Турция, но гигантският проблем е друг. Кюрдските СЗН успяват умело да маневрират насред политическата бъркотия в Сирия, като се бият с „Ислямска държава”, но успоредно с това разчертават самопровъзгласена автономна територия, която вече наричат Роджава, т.е. Западен Кюрдистан.
На практика в момента кюрдите диктуват развоя на събитията в района. Да, Анкара реагира, но вече не задава темпото. Турските лидери нормално са все по-разтревожени от победите на СЗН, които имат връзки с въоръжените отряди на ПКК, а последните също нямат никакво намерение да спират битката, но от територията на Северен Ирак. В цялата критична ситуация президентът Реджеп Ердоган се зарича, че армията ще продължи да обстрелва позициите на СЗН в Сирия и вече поиска САЩ да изберат между своя натовски съюзник и кюрдската милиция. За негово съжаление политиката на Белия дом е съсредоточена върху разгромяването на „Ислямска държава” и докато кюрдите продължават да бъдат способен съюзник на това поле, няма признаци, че Вашингтон ще изостави единствената си надеждна сухопътна сила в борбата с екстремистите. За Кремъл също изглежда удобно да работи с кюрдите, които не претендират за територия, смятана за важна от Башар Асад. Публична тайна е, че сирийските кюрди вече са получили гаранции от Москва, че ако турска армия навлезе в района, Русия ще се застъпи за тях. Това обаче е политика на ръба, защото апетитът идва с яденето и съвсем не е изключено в най-скоро време Белият дом и Кремъл да се изправят пред открито проявено желание за нова държава в региона.
Що се отнася до Анкара, в настоящия момент тя не може да направи много. „Кюрдската рана” не е „главоболие” само за Ердоган, но и за всички среди в турското общество. Президентът може и да не изглежда склонен към отстъпки, но сега ще му се наложи да избира на няколко фронта. Между мира с кюрдите или собствените си лични амбиции и скъпата политика на подкрепа за джихадистите в Сирия. И трите вероятно ще навредят на Анкара в дългосрочен план много повече, отколкото може да го стори ПКК или която и да е кюрдска милиция. Но ако Турция сама не реши проблемите си, няма външна сила която да го направи вместо нея.
Гласувайте в конкурса “Кмет на месеца” ТУК.
